Макар в 99% от случаите да се използва като синоним на самите олимпийски игри, "олимпиада" всъщност е отрязък от време. Терминът от гръцки означава период от четири години и е наложен още в древна Елада, където през VIII век пр. н. е. започнали състезанията в чест на боговете от Олимп.
При възраждането на идеята за глобален спортен форум от бащата на съвременния олимпизъм барон Пиер дьо Кубертен през 1896 г. била продължена и времевата линия от миналото - игрите да се провеждат през една олимпиада. С други думи, на всеки четири години.
Току-що приключилите олимпийски състезания в Париж 2024 бяха игрите на XXXIII модерна олимпиада. Но противно на масовите схващания - а и на чисто спортно-подготвителния аспект,
самата олимпиада не свърши сега. Дори напротив, тя тепърва започва.
В сегашния континуум за начало на всяка олимпиада се брои годината на провеждане на нейните летни игри. Конкретно настоящата започна на 1 януари 2024 г. и ще приключи на 31 декември 2027 г. А на следващия ден светът вече ще се намира в XXXIV олимпиада, по време на която ще се състоят игрите в Лос Анджелис 2028.
Закодираните преди близо век и половина от френския благородник ценности за спорта като обединяваща човечеството сила имат непреходна стойност. А домакините на всеки следващи игри носят моралната отговорност да приложат кубертеновите принципи и да ги доразвият за бъдещето.
Понеже никой не бива да бъде съвсем наивен идеалист, няма как да не забележи, че заветът на Кубертен отдавна е покварен от политиката. Олимпийските игри са престанали да бъдат чисто спортна надпревара още от 1936 г., когато Адолф Хитлер решава да демонстрира "превъзходството на бялата раса", но поема звучен шамар от чернокожия Джеси Оуенс насред Берлин.
Оттогава игрите постепенно стават все по-мощен инструмент за въздействие върху житейските процеси по цялата планета. В началото на всяка олимпиада домакините на игрите получават възможност да покажат своя мироглед пред света. А всички останали страни разполагат със следващите 4 години да преценят дали го споделят и искат ли да продължат конкретната линия, или е необходимо да се търси нов цивилизационен модел.
Днес на планетата все още живеят поколения, съзнателно преминали през последните поне 20 олимпиади и видели с очите си проведените в тях игри. Те са станали и продължават да стават свидетели и на съпътствалите ги катаклизми - войни, бойкоти, пандемия.
Първите отменени игри са тези на VI олимпиада - в Берлин през 1916 г. заради Първата световна война. Заради Втората световна война пък не се провеждат цели две издания на игрите - тези в Токио през 1940 г. и в Лондон през 1944 г.
През 1956 г. пък започват чисто политическите машинации, свързани с олимпийските игри - първите бойкотирани състезания са тези в Мелбърн от XVI олимпиада. По различни причини тогава девет държави отказват да изпратят свои представители - едни заради Суецката криза, други заради съветската инвазия в Унгария, трети заради китайско-тайванския спор.
Този модел на политически послания е приложен още пет пъти в историята, включително на четири поредни игри в разгара на Студената война в края на 70-те и през 80-те години. Първо през 1964 г. игрите в Токио са бойкотирани от Северна Корея, Китай и Индонезия заради участие в алтернативен спортен форум. След това през 1976 г., на игрите в Монреал от XXI олимпиада, не отиват 29 държави, предимно от Африка, заради участието на Нова Зеландия (нарушила спортното ембарго на ООН спрямо ЮАР заради апартейда).
Най-масовият бойкот е този на игрите от XXII олимпиада в Москва през 1980 г.
С този акт цели 67 държави от Западния свят, Африка и Азия изразяват мнението си за войната на СССР срещу Афганистан. Идеологическият отговор на Източния блок е спиране на делегациите за игрите на XXIII олимпиада в Лос Анджелис през 1984 г., когато под командата на Кремъл България също не изпраща свой отбор в САЩ.
Последният олимпийски бойкот е на игрите в Сеул през 1988 г. по време на XXIV олимпиада, когато заради противопоставянето между Севера и Юга свои делегации не сформират КНДР и още четири комунистически държави - Куба, Албания, Етиопия и Сейшелите.
В по-ново време формални бойкоти няма, но пък в предишната олимпиада имаше друг, абсолютен прецедент. XXXII летни игри в Токио 2020 бяха отложени с една година и се проведоха през лятото на 2021-ва заради глобалната пандемия от коронавирус.
Ако животът се измерваше в олимпиади, предходната определено е една от тези, в които никой не иска да живее. Безусловно такива са също олимпиадите през 40-те и 80-те години на ХХ век.
Но това, на което светът току-що стана свидетел
благодарение на Франция, е ролеви модел от ново поколение.
Сходни културни послания в по-нови дни предложиха и игрите в Барселона през 1992 г. по време на XXV олимпиада - първата след разпада на комунистическия режим в Източна Европа. Тези в Сидни 2000 и в Лондон 2012 също са сред най-емблематичните по отношение на организация и интегритет.
И все пак, видяното в Париж 2024 не може да се сравни с никоя предишна олимпиада. Въпреки всички понесени критики за либералния си подход, френската държава показа ясно какви са устоите на модерния свят - пъстрота, динамичност, мащабност, откритост, дързост, непоколебимост, непримиримост. И гарантирана равна възможност за всички - без значение от раса, пол, сексуална ориентация.
Свободата на избор е общовалидна ценност в развитите общества, затова естествено не всеки е длъжен да приема и да следва тенденциите на европейската култура. На някои континенти тя е дори неприложима - по религиозни и други закостенели причини. Има и такива, които все още живеят в собствен свят - и затова просто ги няма на олимпийските игри.
А самите игри са орисани да следват младите поколения, защото светът се променя, движен именно от тях. Олимпийските игри ще спрат да съществуват, когато престанат да чуват младите хора. Франция показа недвусмислено, че ги е чула, и начерта новия хоризонт пред олимпийското движение.
И в крайна сметка в коя олимпиада бихме искали да живеем? Разбира се, че в настоящата. И във всяка следваща от този калибър.
