Рашко Младенов е завършил Музикалното училище “Любомир Пипков” в София и актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов”. Работил е в много театри, преподавал е музика в Мексико, бил е зам.-директор на Българския културен център в Москва. Сред значимите му театрални роли са на Разколников в „Престъпление и наказание”, на Метр Бриден в „С любовта шега не бива”, в „Три сестри” от Чехов и много други. Написал е музиката за спектаклите „С любовта шега не бива” от Мюсе, „Приказки” от Киплинг, „Кръчмата под зеленото дърво” и др. През 2017 г. е назначен за министър на културата в служебното правителство. Наскоро издаде книгата си „До последен дух“.

- Г-н Младенов, често говорят, че случайността е другото име на Бог. Като чете книгата ви „До последен дух“, човек остава с впечатление, че се движите по пътя на случайността. Така ли е?
- Така формулирано, случайността ме съпътства непрекъснато. Но това е и шансът, късметът, това е и разочарованието. Така е, животът е низ от случайности. 
- Книгата ви е пълна с носталгични спомени, лъха и фина ирония. Така ли е?
- Нямам носталгия по миналото. Бих казал, че имах шанса да живея наполовина в две антагонистични обществени системи. И в двата случая  съм  намирал мястото си и съм се занимавал с неща, които са ме освобождавали от обществени ангажименти.  
- Вие сте заемали много различни постове - директор на театър, преподавател по музика, министър на културата - как става това? 
- Това е друго. С управление на театъра съм се занимавал дълги години, но това не ме е променяло като човек, който се занимава с изкуство. 
- Познавам доста озлобени хора към миналото, и то хора, облагодетелствани от бившия режим, при вас няма сякаш такова нещо.
- Човек, който се занимава с изкуство както иска, няма за какво да се озлобява. Правил съм това, което съм харесвал и съм изпитвал необходимост да правя, и така е минал животът ми. Съумявал съм и съм имал шанса да правя цял живот каквото ми е допадало. Разбира се, с всички ограничения от миналото и въпреки това не съм имал тежки разочарования.    
- С деликатно чувство за хумор говорите за нашата изостаналост. Думата "справедливост" как я разбирате?
- Вероятно сте забелязали в книгата, че никъде в нея не се опитвам да философствам. И сега не бих могъл да правя философски обобщения. Не обичам нравоучения, анализи, хленчения. Духът и съзнанието ми са били свободни да правя това, което искам, чувствал съм се добре и слава богу, това продължава да е така и до днес.   
- А къде най-много намирате себе си при толкова много професии?
- Хвърлям усилията си във всяко нещо, с което се захващам, без да се замислям, независимо дали това е длъжност или вид изкуство. Това е поредица от ангажименти, които или ме спохождат, или аз сам намирам, и тогава съзнанието и енергията ми отиват натам. И в такава поредица от неща е преминал целият ми живот. 
- Но трябва да имаш самочувствие, за да поемеш ангажимент и да го изпълниш.
- Това със самочувствието не е нещо, за което съм мислил, когато поемам даден ангажимент. Винаги съм се пазил от фалшиво самочувствие. И надявам се, никога не съм го имал.  По-скоро съм имал недоимъци от самочувствие като всички хора, занимаващи се с изкуство. В момента се занимавам много сериозно с музика и все повече си давам сметка, че самочувствието е въпрос на предварителна подготовка. Музиката и театърът изискват много предварителни усилия, упражнения, за да можеш да стигнеш до нещо значимо. И ако във всичко това е вложено достатъчно усърдие, самочувствието идва от само себе си. Просто защото знаеш, че имаш определена цел, към която се стремиш. Когато са положени необходимите усилия, самочувствието само идва. 
- Не минахме ли от прекалена духовност към прекалена материалност?
- Няма понятие "прекалена духовност". И не бих навлизал в територия, която всички непрекъснато дъвчат. Нямам рецепта за връщане на човека към изконни ценности, но съм сигурен в здравия разум и се надявам моят внук да живее в по-добри времена. 
- Това  компенсация на миналото ли е?
- Не, никаква компенсация не е. От най-крехка възраст се занимавам с изкуство и общувам с  хора, които още от детството ми са формирали моята духовна нагласа. 
- Вие сте се интересували много и от балет. Малко странно за младеж.
- Няма нищо странно в това да харесваш и обичаш красивото. В онези години това беше една недокосната страна от красота и изящество. 
- А внукът ви ще се насочи ли към музиката или театъра?
- Засега не зная. Внукът ми прояви интерес да свири на китара и ходи на уроци. Скоро бяхме заедно и свири пред мен. Той се научи и да чете от една година. Вечер, вместо някой да му чете книжки, сам ги чете, дори разсъждава върху прочетеното. 
- А изкуството може ли да промени човека? Или е наивност това?
- Не е наивност. От махалата аз май бях единственият актьор и досега някои от тогавашните ми приятели следят моите прояви. Идват на театър, след това обсъждаме спектакъла. И виждам, че по някакъв начин представлението е разбудило нещо у тях. Това ни е и целта, опитваме се да въздействаме на хората, на тяхното съзнание и душевност. Това са едни необясними неща и те по необясним начин действат на човешката психика. Вярвам, че е така. Духовната нагласа е в самия човек. Остава ни да се занимаваме сериозно с нея.
- Не е ли малко донкихотовщина това в нашите бизнес времена?
- Не, разбира се. Може би трябва да има и такива хора. Голяма част от нас гледат сериозно на работата си. Други се подхлъзнаха по това, че с лекия жанр могат да спечелят повече пари, и го правят. Нещата са диференцирани. Така върви светът. Ние не можем да се отделим от него. При нас бедата е, че бяхме ограничавани половин век, а след това изведнъж се втурнахме да подражаваме на онзи свят, който вървеше напред, докато ние строяхме „светлото бъдеще“. Аз съм на мнение, че това са болести на прехода. Избуяха различни неща, които трябва да се култивират. Всички искаме да стане по-нормално, по-хубаво. Трябват ни толкова години, колкото бяхме отдалечени от естествено развиващия се свят, за да се върнем нормално в него. 
- А книгата ви? Изненада ли ви откликът?
- Да, изненада ме. Много често съм разказвал тези истории на приятели и те са ми казвали: „Седни и го напиши“. Бях назначен в Българския културен институт в Москва като сътрудник. Прекарвах в пълно безделие тези три години, тогава и започнах да пиша. Сутрин отивах на работа, сядах пред компютъра и започвах да пиша. И за три месеца аз успях да напиша половината книга. Изненадващото беше, че помнех случки до най-малките подробности.       
- Те са съпътствани и с деликатно чувство за хумор.
- Просто се стараех да бъда по-толерантен. Хората, които знаеха тези истории, точно затова ме поздравиха, че хем съм казал това, което искам, хем не съм понатиснал някой така, че да го нараня. Чувството за хумор не се учи и не се придобива от четене на Хашек или Илф и Петров. За да те приемат в момчешката ни компания, с която ходехме по балети, едно от условията беше да имаш чувство за хумор.