Трябва да призная, че години наред (може би десетилетие) не бях гледала българска телевизия. Гледала съм каква ли не телевизия служебно или за да науча нещо повече за проблемите, които вълнуват местното население в страните, в които съм живяла. Тези страни са ставали част от моята идентичност с всеки изминал ден, с всяко изгледано предаване, с всяка прочетена статия, книга, разговор на улицата, изядено местно ястие. Като цяло смятам телевизията за дълбоко остарял модел за общуване, макар че като технология продължава да е все още витален инструмент. Предпочитам интернет, тъй като ми позволява да филтрирам според собствените си вкусове и нужди. Но се насилих да изгледам българско предаване заради писмото на 30 интелектуалци (европейски в широкото понятие за Европа, не просто ЕС), което предупреждава, че Европейският проект е застрашен. Предаването беше за култура, но ще бъда искрена – по-некултурно и махленско предаване не бях гледала (голямо изключение тук са британските предавания за Бризхода, но това е друга тема, а и никой не е казал, че Великобритания не е маргинална по отношение на Европа). Лилавата папионка на водещия, наскоро открил коя е Ане Франк, не успя да изиграе смекчаващо обстоятелство.

Маргинално, провинциално, съветско и крайно ограничено

беше звученето на така наречения разговор, започнал със за мен все още трудно смилаемия въпрос на уважаемата водеща: „Работа на интелектуалците ли е (спасяването на Европа)?“. Ако тя знаеше, че Европа днес с гордост носи наследството на Просвещението (и неговите разклонения като Хуманизма и Романтизма), Ренесанса, Индустриалната революция, нямаше да пита дали е работа на интелектуалците, тъй като щеше да знае, че Европа днес е продукт именно на интелектуалците. За мен беше шокиращо, че поканените гости разглеждаха писмото, подписано от интелектуални великани като унгарския новелист Джордж Конрад (той така предпочита да бъде наричан), английския писател Иън Макюън, полския историк и дисидент Адам Михник, босненския писател, журналист и сценарист Абдула Сидран, прекрасната колумнистка на „Вашингтон пост“ Ан Апълбаум, омъжена за полския политик и журналист Радек Шикорски, добре познатите в България Светлана Алексиевич, Марио Варгас Льоса, Адам Загаевски, през призмата на конспиративните теории. Те се позоваваха на това, че някои от подписалите са доста противоречиви автори, сред които философът Бернар Анри Леви.

Противоречивостта на творбите или личностите им обаче не би трябвало да оказва влияние върху съдържанието на писмото. А то е призив за внимание, че проектът на Обединена Европа е застрашен от подновения антисемитизъм и национализъм. Не по-малко шокиращо за мен беше, че Иван Стамболов-Сула (не защото идва от него, а заради казаното) вкарва целия разговор в ПР кампания за евроизборите, пропускайки изобщо, че точно изборите през май тази година ще бъдат за първи път най-важните в ЕС, което прави твърдението за просто „предизборна кампания“ неинформирано и кухо. Подскочих и от друго негово твърдение, че неговият анализ на писмото показва, че то не се различава особено от писанията на отявлени латиноамерикански комунисти. Очевидно не е взел предвид или не е разбрал (надявам се първото) споменаването на централно място в текста на ключови за Европа имена: Еразъм, Данте, Гьоте, Коменски, Берлинската стена.

Да започнем поред

Еразъм Ротердамски е едно от основните лица на хуманизма - един от стълбовете на Просвещението, тъй като хуманистите са тези, които препрочитат за първи път след близо 12 столетия писанията от древността – цялото гръцко интелектуално наследство. Именно хуманистите въвеждат критичния прочит на текстове, включително и на Светото писание, който е толкова естествен за западноевропейската образователна система и толкова чужд за Изтока. Данте Алигиери е смятан за един от основоположниците на Италианския ренесанс. Гьоте е представител на Немския романтизъм, смятан за антипросвещенско движение, но самият той отказва да бъде причислен към тази категория. Ян Коменски – един от най-ярките централноевропейски гласове на Протестантството и Реформацията като цяло. Берлинската стена, мисля, няма нужда от обяснение, но може би за източноевропейската публика е важно да знае, че за западноевропейската интелектуална мисъл това е много важен период в европейската история, съпоставим с края на световните войни. Всъщност един от европейските наративи е, че през 1989 г. завършва дългият XIX век. Дори и сега в Брюксел може да се чуе, че 1989 г. е довършване на започнатото в края на 40-те години обединение на Европа.

Писмото споменава и Джузепе Гарибалди, който е символ на либералния национализъм от края на XIX век – онзи, който се застъпва за обединение на народите срещу деспотизма. Либералният национализъм е пълна противоположност на днешния национализъм, който отрича правото на множество идентичности, проповядван, изглежда, от писателката Силвия Томова, която, между другото, смеси манипулативно  доверието на европейските граждани у управляващия елит в ЕС (основно в страните членки, ако се съди по нейното изказване) и доверието им у Европейския проект. Най-новите данни на Евростат показват значително покачване на доверието на европейските граждани в ЕС, като заслугата до голяма степен е на Бризхода. Друга причина са авторитарните уклони в Централна Европа. Нейните прогнози за разпад на Европейския съюз не отговарят на реалността в сърцевината на Европа, където живея аз (между Германия и Холандия). Склонна съм обаче да приема, че откъм периферията, където се намира България, може и да изглежда, че Съюзът се разпада. Фактите показват точно обратното – Съюзът е по-силен от всякога. Това най-добре се вижда в преговорите по напускането на Великобритания. По-единен ЕС не сме виждали, според скромното ми мнение, никога. Изключение е може би самото начало на Съюза, но позицията на генерал Де Гол, споменат от г-жа Томова с възхита, беше сериозна пречка пред европейското единство на Общността през 60-те години.

Нещото, което особено ме притесни в разговора за писмото за Европа, е, че

българските интелектуалци не са способни да се издигнат 

до нивото на колегите си в Европа и по света. И всъщност няма как да бъде иначе в страна, в която тоталитарният режим от XX век изби почти до крак интелектуалния елит, а сега всеки, от чиито думи струи европейският дух, бива оплюван. Нямаме много български интелектуалци, които можем да посочим като допринасящи към европейския дух. Първото име, което ми хрумва, е на Георги Господинов – превеждан, харесван, обсъждан в чужбина именно като европейски интелектуалец. Не едно или две писма на български „интелектуалци“ сме чели и някак неизбежно широкоскроеният човек може да заключи, че това не са интелектуалци, които се превръщат в ДНК-то на Европа, а хора, които подкрепят режима на власт. Режим, който се бори против различното мнение, онова, което е движело Европа столетия наред и я е превърнало в Общността днес. Все още несъвършена, но поучила се от уроците си. Режим, който не гради, а руши Европа.

Според мен странно беше и питането на г-н Стамболов кои са европейските ценности, докато водещият, за мой ужас, питаше за „конституцията“ на Жискар Дестен. Европейските ценности, както са описани в член 2 от Договора за ЕС, гласят: „Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете“. А Договорът за ЕС може да бъде разпознат и като Лисабонския договор (дълга история, но категорично не е конституцията на г-н Дестен). Казаното от г-н Стамболов, че европейските ценности са християнските, е невярно. Вярното е, че в Европа има гласове в подкрепа на тази теза, но тя далеч не представлява мнозинството.

Нещо повече тезата, спомената няколко пъти по време на „културния“ разговор по БНТ, че Европа на отворените граници е мъртва, да живее Европа на „отечествата“ (впрочем точната употреба на термина е „Европа на нациите“ поради връзката с либералния национализъм), е маргинална в ЕС, както показват фактите, с които участниците в дискусията имаха сериозни затруднения. Електоралните резултати са налице – националистите губят електорална подкрепа, както показаха чудесно изборите във Франция, Швеция и на още много места, където добре знаят какво е Европа.

Много е жалко, че след толкова години членство в ЕС дори интелектуалците

на България не познават добре Съюза и защо той съществува. Продължават да гледат на него по съветски и да поддържат конспиративния огън жив. Контрастът е болезнен. Когато човек сравни европейските интелектуалци, включително и единиците български, с преобладаващите в България, разбира, че страната ни се намира в задния двор на ЕС, защото такива са й интелектуалците – невиждащи по-далеч от битието си, късогледи за голямата картина. Европа е диалог, право на лично мнение, свобода да бъдеш какъвто искаш, да пътуваш, да избираш, да имаш каквато решиш идентичност. Такава Европа няма да се разпадне, защото това е Европа на индивида, а индивидът е бъдещето. Колективизмът се провали с гръм и трясък през XX век. XXI е векът, когато ще се научим да живеем с различностите си и да им се наслаждаваме. България закъснява. Заседнала е в задръстването на XIX и началото на XX век. Но Европа я чака.