Отивам оня ден до големия супермаркет във Вела лука, за да си напазарувам за следващите няколко дена на острова, и някак с нетърпение чакам да ми дойде редът. Не защото бързам, не. Изобщо не бързам. Иска ми се обаче максимално скоро да се приближа до касиерката. Млада корчуланка на видима възраст не повече от 23. С дълга руса, почти до бяло коса, леко надиплена като дантелена завеса, вееща се на лятно течение. Тя имаше прекрасни и огромни сини очи, но нещото, заради което исках да дойда до нея, беше друго. Тя не спираше да говори със съседния касиер на типичния силно напевен корчулански диалект. Този диалект ми е балсам за ухото. Не я слушах какво точно приказва, защото грам не ме интересуваше, но се захласвах по удължаването на гласните. Някои от тях, особено а-то и е-то, се проточваха като протяжна лятна следобедна дрямка.
Дойде редът ми. Започнах да редя покупките на лентата, тя ги маркираше, без особено да бърза. На остров Корчула времето тече по различен начин. Дори установих, че това е друго измерение. Уж същата държава, ама друго измерение. Едно такова протяжно, мелодично, бавно, небързащо и в същото време някак сигурно. Тя маркира последната стока на лентата, но изглежда, нямаше намерение да чукне ентер-а и да оповести тотала. Беше прекалено заета да обсъжда нещо адски важно със съседа касиер. Доколкото успях да доловя, обясняваше защо някакви си някъде си отказали да подпишат църковен брак. Ако не знаете, за хърватското католическо съзнание, особено в провинцията, това води до мисловен бъг –
Как така?! Без брак?! О, ужас!
Сините очи ме погледнаха, колкото да се уверят, че не съм случайно нервна и бързаща, и продължиха в посоката на съседа по каса. Диалектът й се носеше като миризма на смокиня в горещ следобед – сладък, изкусителен и лепкав. Чувам я, че казва нещо май по мой адрес, и ме изважда от унеса. Отначало не разбирам, но докато ме гледа с тези невинни корчулански очи, успявам да подредя гласните и съгласните в главата си и да осъзная, че ме пита как ще платя. Отговарям на перфектен загребски, че ще платя с карта. Загребският също е диалект по своята същност. По времето на Югата (Югославия) се водеше един общ език – сърбохърватски или хърватскосръбски. За да се маркират различията обаче, сърбохърватският се делеше на екавски (сръбски) и йекавски (хърватски). Сега вече всяка бивша югорепублика си има свой език, а в самата Хърватия загребският се води кайкавски, защото, вместо да що-кат, кай-кат, което е признак на голяма селяния. Езиковата норма е що-кане, което не бива да се бърка със сръбското ща-кане. Все така разтягайки гласните като дъвка на нагорещен асфалт, касиерката ми посочи къде да си сложа картата, докато продължаваше да разплисква мислите си като дребните вълнички на яхтеното пристанище наблизо. Платих и на загребски сленг й казах „дженя“ (съкратено от довиджения), а тя ме удостои с едно протяжно „адио“.
Откакто живея в Хърватия, не спирам да се удивлявам на огромното разнообразие от наречия и диалекти. Но и тук, както и в България, има
неприязън към говорещите „неправилно“.
Разликата е, че тук враждуващите отбори са доста равнопоставени, като най-голямата вражда е между загребчани и далматинци. Вероятно голям принос за тази вражда има футболът, но загребчаните определено се дразнят на далматинското наречие, което е различно от корчуланското и всъщност е доста специфично за всеки по-голям далматински град. Независимо от разликите обаче далматинецът няма как да бъде сбъркан. Далматинците не остават длъжни и често си отмъщават жестоко (понякога дори с побой над невинни загребчани) в мига, когато разберат, че не си техен. Хърватия се състои от няколко доста големи дяла – райони, владяни от различни големи сили в различни времена (оттам и усещането за различно измерение). Отвъд тези стари и не толкова стари вражди стои нещо, с което можем и ние в България да се идентифицираме – драмата не е в диалекта, а в различната култура (или доста често липса на култура).
В България обаче ситуацията е доста по-различна. Неприязънта към говорещите на диалект, както и към софиянците е от соцвремето, когато комунистите успяха да създадат
изкуствено разделение между София и останалите
В някогашна номенклатурна София, по която в момента изпитват носталгия някои възприемащи себе си за баш софиянци и като такива атакуват кандидат-кмет само защото говори на диалект, беше забранено да се влиза просто така. Ако не си роден тук, трябва да се запишеш да учиш или да се ожениш/омъжиш, или пък да работиш в „Кремиковци“, за да можеш да достъпиш този „изумруден град“ с жълти павета. С други думи, София беше град на привилегированите, което автоматично поставя всички останали във втора категория граждани. Пак българи, ама второ качество.
След 10 ноември, когато уж се хвърлихме да прегръщаме демокрацията, последваха няколко вълни на вътрешна миграция – хора от провинцията се преселваха на талази в София в търсене на по-добър живот и работа. Някои, възприемащи себе си за кореняци софиянци, се възмущаваха, че това разваля софийския дух, че замърсява софиянството. Факт е, че твърде бързо следващите една след друга миграционни вълни водеха до пренасищането на град, непланиран за толкова голямо население, а цялостната ненавист към правилата и върховенството на закона свърши всичко останало, превръщайки София в нещо, което софиянци не припознават вече като свое. Това допълнително подхрани ненавистта към говорещите на диалект. Само че проблемът не е в диалекта, а в
цялостната култура на неуважение към правилата
и нежеланието нито на прииждащите, нито на заварените да направят нещо заедно, така че да омекотят ефектите от миграцията. Всички големи градове преживяха през последните 20-30, а дори и само последните 10 години сериозни трансформации. Лондон не е същият, какъвто беше преди 20, а дори и преди 10 години. Франкфурт, Брюксел, Мюнхен, Виена изглеждат съвсем различно в сравнение с преди 30 години, когато Желязната завеса играеше ролята на филтър. Днес обаче градовете на Европа са културно и демографски много по-различни. Някои успяват да превърнат различията в плюсове, но други се душат в ненавистта си към пришълците. Градовете на запад са вече мултикултурни общности, където едновременно съжителстват толерантност и ксенофобия. Градовете на изток изпитват различни промени. Големите се пълнят с мигранти от провинцията, а малките се обезлюдяват. Източните държави не търпят различен цвят на кожата, вероизповедание или култура, а дори и диалект, нищо че някои големи централноевропейски градове изглеждат доста мултикултурно.
София отдавна не е соцелитарната столица,
която беше. Тя се превърна в дом за хиляди хора от различни краища на страната, с различни диалекти и наречия и различно виждане за естетика. През всичките тези години, когато трансформацията беше в ход, нито един кмет нямаше визия как да накара цялото това българско разнообразие да започне да функционира като едно цяло, да задиша като мултикулти. Хората започнаха да се обединяват в културни мехури и да се изолират от неприемливите нашественици. Неприязънта към говорещите на диалект върви в остро противоречие с масовата истерия в България по „традициите“: тропкане на хорца и обличане на носии с повод и без повод. Недоумявам как така хора, които толкова лелеят да се сложат в носия, не понасят диалекти. В крайна сметка диалектите и различните наречия са наше културно богатство и разнообразие. Не мога да си представя, че в XXI век, когато светът е едно глобално село и понякога по-бързо стигаш до Франкфурт със самолет, отколкото до Сливен с влака, някому може да бъде пречка, че кандидат за кмет говори на диалект. През последните дни се нагледах и наслушах на аргументи как диалектът е неизбираем в София. В началото ми стана смешно, защото София отдавна не е онзи град със специфичния сленг на моето детство, който е на изчезване. Много повече се чува диалектна реч, която звънти из прашните улици като трамвай на "Графа" в 6 сутринта. В днешно време, когато във високата политика влизат всякакви, включително и нискообразовани популисти или високообразовани селяни по душа и поведение, повече от всякога е важно
какво предлагат кандидатите, а не как говорят
Градовете отдавна не са онези фортове, служещи за отбрана от пришълците. Сега вече са културни центрове, средища на различни езици, наречия, кулинария, облекло и какво ли още не. И това е прекрасно, стига всеки да може да се чувства у дома си. А за това е нужно да има правила, солидни и дългосрочни планове, визия за развитие и култура на приобщаване. Това прави един град елитен, не вторачването в жълтите павета и величаенето на едно отдавна (слава богу) отминало време.
С тези мисли тръгвам бавно към изхода на магазина, опитвайки се максимално дълго да се наслаждавам как корчуланката дърпа гласните като тесто за щрукли. Автоматичната врата прекъсна мислите ми и скъса една мнооого дълга гласна точно по средата.
