Близо 12 години имаме съмнителното удоволствие да наблюдаваме ГЕРБ в парламента. Повечето време – като доминиращата политическа сила, която успешно претворява волята си в законите, които управляват живота ни. Това положение даде на депутатите на Бойко Борисов самочувствието на всевластни господари на законодателния процес, с който могат да се разпореждат както си искат – без оглед на правила и процедури.
44-то Народно събрание, което те държаха здраво в своите ръце, даде толкова свидетелства в тази посока, че можем да запълним цели томове със злополучните му законодателни приключения. За да не бъдем многословни, достатъчно е
да си припомним порочната експлоатация,
на която герберите подложиха закона за извънредното положение. Това е специален нормативен акт с временно действие. За последната година обаче хората на Борисов не само го направиха постоянна част от българското законодателство, но и го употребяваха, за да преработват всякакви други действащи закони.
Най-напред, измениха правилата, по които ще се проведат парламентарните и президентските избори тази година, посредством поправки в извънредния закон. Така и не се разбра защо не го направиха в Изборния кодекс, който принципно би трябвало да регулира цялата организация и провеждането на изборния процес. В него липсват разпоредби за действията на властите в пандемична ситуация. Но защо да не се добавят такива? И без това по целия свят летят тревожни предупреждения, че следващата пандемия чака зад ъгъла. Ала герберите нямаха изгода да отварят кодекса за ремонт, защото нямаха (и все още нямат) решения на въпросите, които ще бъдат поставени при един дебат – за съмнителните със своята точност избирателни списъци, за изумително слабата работа на избирателните комисии, за бъдещето на машинния и електронния вот и др. Затова избягаха от подобна дискусия с наглия аргумент, че не може да се изменя кодексът толкова скоро преди изборите – като че ли не са го правили те самите толкова пъти в миналото.
Така изведнъж изборните промени бяха набързо набутани в извънредния закон.
За да стане ситуацията още по-комична
(или трагична – според гледната точка), използваха същия законопроект, за да прокарат промени и в действащия закон за хазарта! Тази „заслуга” принадлежи на шефа на парламентарната бюджетна комисия Менда Стоянова. И какво излезе? На едно място бяха събрани пандемията, изборите и игрите на късмета. Изглежда, че управляващите гледаха на вота точно като на хазартна игра: да завъртим колелото, пък ако уцелим – добре, ако ли не – здраве, друг ще плаща сметката (в случая Централната избирателна комисия).
Възможността да се (зло)употребява с извънредния закон така се услади на герберите, че веднага Менда Стоянова внесе друг законопроект, с който се изменяше един текст от извънредния закон, а с преходните и заключителните му разпоредби – цели 8 други действащи закона! Какво ли нямаше – и социални помощи, и държавен бюджет, и хазарт (отново!), и държавен резерв, и още, и още. Тази законодателна „мешана скара” премина през парламентарните комисии и пленарната зала със скоростта на светлината – две седмици от внасянето на законопроекта до окончателното му гласуване. Особено стряскащо беше, че герберските депутати си позволиха да променят Закона за държавния бюджет – нещо, което прави само Министерският съвет. „Дори в злополучния опит за промяна на конституцията миналата година не можах да видя текст, който предлага народни представители да могат да предлагат промени в закона за държавния бюджет. Това се предлага в този законопроект. Как стават тези работи?”, изумен питаше депутатът от ДПС Хасан Адемов. Нямаше, разбира се, кой да му отговори.
Защо управляващите действаха така брутално и невъзмутимо?
Който е наблюдавал отблизо работата на парламента през последните години веднага ще разбере изгодата от подобен подход. Първо, така се избягваха обществените обсъждания. Законопроект, изработен от правителството, задължително минава през такова. Не важи същото правило обаче за депутатските предложения. А с невероятната скорост, с която герберите препускаха при разглеждането на своите законопроекти, понякога заинтересованите страни дори нямаха време да реагират. Второ, съкращаваше се пътят, който трябва да измине един проект, за да стане закон. Когато промените се внасят чрез преходните и заключителните разпоредби на второ четене, тогава фактически те се приемат с едно гласуване, а не с две, както е обичайният ред. Трето, намаляваше се значително възможността за дискусии вътре в самия парламент. Така отпадаше и рискът от политически и процедурни спънки пред онова, което депутатите на Борисов искаха да прокарат.
Понякога управляващите толкова тихичко прокарваха някои поправки, че
за съществуването им се разбираше едва на второ четене
в пленарната зала – иначе казано на финалната законодателна права. Такъв пример бяха промените в извънредния закон, вкарани на скришно място в закона за патентите (!). Чрез тях се прикри фактът, че органите, които управляват евросредствата у нас, в продължение на 3 месеца са се възползвали незаконно от дадените им специални пълномощия покрай извънредното положение. При такива случаи мнозина депутати често не разбираха какво гласуват.
По този възмутителен начин депутатите на ГЕРБ газеха законодателството. Пълният непукизъм, с който го правеха, беше направо плашещ. Тези хора наистина смятаха, че са вечни и могат да правят каквото си поискат. И ще продължат по същия начин и занапред. Няма значение, че споменатата Менда Стоянова няма да бъде в 45-ото Народно събрание. Тя просто боравеше със закона по същия начин, по който го правят всички гербери. Затова следващия път, когато им хрумне да прекроят конституцията, като нищо ще го направят чрез преходните и заключителните разпоредби на някой закон. При такъв упадък на законовия процес, какво друго да очакваме?
