Моментът на Хамилтън е историческа легенда, разказвана с голямо въодушевление от финансистите по цял свят, защото „доказва“ ролята на фиска и емисионния монопол като обединяващ фундамент на федералната държава. И въздига Александър Хамилтън (1755–1804), финансист, банкер, военачалник, първия секретар на Трезора на САЩ, като действителния създател на унитарната федерална държава, световния лидер САЩ. Преди година германският финансов министър и вицеканцлер Олаф Шолц се пресегна към лаврите на Хамилтън и обяви, че Европа е на прага на своя Хамилтън момент, а той, хер Шолц, като легендарния си американски колега, се готви да се възползва от него, за да превърне Европейския съюз в истинска федерация. Като средство за обединението щял да служи първият солидарен заем от 750 млрд. евро, с който Евросъюзът ще финансира битката с ковид кризата. Интересно, че в последно време тази приказка се повтаря често в Берлин, Париж и Брюксел – все едно ЕС наистина може да повтори през юни 2021 г.
финансовата революция от юни 1790 г.
Разбира се, вярата в чудесата, сътворени от Александър Хамилтън, е същата като вярата в Дядо Коледа (т.е. св. Николай, епископ Мирликийски, по професия лихвар). Но за да се разбере този извод и за да проумеем какво имат предвид хер Шолц и всички, които предлагат ЕС да издебне своя момент на Хамилтън и да се възползва от него, добре е да си припомним какво всъщност е свършил Хамилтън в звездния си миг през юни 1790 г. Защото и тук, както във всички други финансови приказки, става дума за пари и сделки. През 1790 г. президент е Джордж Вашингтон, 13-те бивши колонии, вече щати, са затънали в дългове след войната за независимост, а бащите – основатели на САЩ, са разделени по същия основен въпрос, който от създаването му до днес мъчи Евросъюза: колко силна да е централната власт. Федералистите, водени от Хамилтън, настояват за силна президентска власт, право на Конгреса да налага данъци, федералното правителство да води единна икономическа политика и да се създаде централна банка с емисионен монопол. Опозицията срещу силната централна власт се води от държавния секретар Томас Джеферсън (1743-1826) и Джеймс Мадисън (1751-1836). Какво направил Хамилтън?
Купил е опонентите си,
казано накратко. Сключили са споразумение след т.нар. „банкетен пазарлък“ (dinner table bargain), за който разказва домакинът на вечерята, Джеферсън. Разбрали се фракциите на Джеферсън и Мадисън да гласуват за финансовите реформи на Хамилтън, той пък да подкрепи предложението на Мадисън за федерална столица да се обяви и изгради нов град на брега на р. Потомак (граница на неговия щат Вирджиния). Създава се първата [1] централна банка на страната (Банката на САЩ), която емитира огромен за времето си федерален заем, срещу който се поемат задълженията на отделните щати (т.нар. assumption). Но южните щати са имали по-малък дълг и били против „поемането“ на дълга на другите. Хамилтън купува гласовете им с допълнително плащане (side-payment) от федералния трезор към щатските каси. Централното правителство получава право да налага мита върху вноса и акцизи, за да обслужва федералните задължения, създава се Митницата на САЩ. Това е фактологията. Тя не казва защо
ЕС е много далеч от своя Хамилтън момент,
макар на пръв поглед солидарният дълг и наличието на обща централна банка да напомнят САЩ преди 230 години. Първо, защото в Европа има пречка, несъществувала в САЩ – има нации и тяхна държавност, някои с хилядолетни корени, всички – с развит и труден за овладяване егоистичен шовинизъм. Второ, защото в Европа липсват базисните предпоставки, които в САЩ са даденост: от създаването си САЩ са федерална държава с президентска власт, единен законодателен орган и армия. И трето, най-важното - нямаме Хамилтън. Никой от политиците, които пробутват илюзиите си, че самото издаване на облигации за солидарен дълг на страните в ЕС ще породи момент на Хамилтън, когато страните изведнъж и доброволно ще приемат да сключат безусловен „фискален съюз“, т.е. Брюксел да получи правото да поема задължения от името на всички и да налага федерални данъци, за да го обслужва. Но това не стига, за революция по Хамилтън крайъгълният камък е „поемането“
всички държави да се задължат да плащат
дълга на всички останали. Безусловно. Изцяло и с лихвите. Няма лидер с квалификацията [2] да изчисли, куража да предложи и дързостта да изпълни пакетна сделка, както на 35 години го е направил Александър Хамилтън. Защото, нека не се заблуждаваме: „банкетният пазарлък“ е една от най-мащабните корупционни сделки в световната история. Представете си само как хер Шолц и дори слизащата от власт фрау Меркел се явяват в Бундестага с предложение Германия да гарантира 100% задълженията на Франция, Италия, Испания и всички останали страни в ЕС. Освен това да плати на „пестеливите“ страни общо към 3 трилиона евро „странично плащане“, за да балансира новопоетия от тях финансов ангажимент. Не всички заедно – нито една страна в Евросъюза няма да приеме пакет тип "Хамилтън". И докато няма консенсус за такава революция (та дори и с цената на репарации и откровени подкупи), илюзии като „фискален съюз“, „банков съюз“ и „споделена отговорност“ са само суета и гонене на вятър, както казва Еклесиастът.
- - -
[1] Общо четири централни банки са учредявани в САЩ. Едва четвъртата, Федералната резервна система, получава монополно право да издава държавните (централни) пари през 1913 г.
[2] С квалификация и опит в такива сделки изключение е италианският премиер г-н Марио Драги. Дързост също не му липсва, спомнете си само чудото с гръцкия държавен дълг и облигациите "Сатурн".
