Неспособността на Великобритания да излезе от Европейския съюз е едно от най-мъчителните зрелища през последните две години. Мъчително, защото великата империя, която столетия наред формираше света по своя мярка, през последното десетилетие се превърна в дребнава балканска държава, неспособна да произведе нищо повече от поредната несмилаема глупост, пренебрежение към националния интерес и най-вече към добруването на гражданите си. Някога мощен скулптор на балканските съдби, Великобритания под водачеството на съвременните консерватори се превърна сама в дребна и незначителна балканска държава с големи амбиции и малки възможности, мечтаеща да е „Велика“, но успяваща единствено да сътвори велики глупости. Ако човек проследи пътя на европейската интеграция, не може да не си помисли, че в момента е свидетел на обратно инженерство и да не се усмихне на хумора на съдбата.
Сега сериозно
Решението на британските депутати беше очаквано и не е изненада за никого. То връща темата на кота нула. Британското правителство трябва да излезе с нов план, докато в същото време часовникът на британското излизане цъка – 29 март вече се вижда зад ъгъла. Европейският съюз намеква, че е готов да удължи тиктакането, тоест да удължи заявката по член 50 с надеждата, че това ще даде още време на британците да се окопитят и да се появят със смислен план за излизане. Само че това удължаване не може да е прекалено голямо. Максималното, което Великобритания може да получи е до европейските избори през май. Освен това под смислен се има предвид план, който отчита европейските реалности и е наясно пред какво ЕС няма да отстъпи, а ЕС няма да отстъпи пред две неща. Първото е решението за „меката“ граница между Северна Ирландия и Република Ирландия. Каквото и да поиска Великобритания, за ЕС най-важното е тази граница да бъде колкото се може по-невидима, за да се избегне преотварянето на ирландския конфликт. Някак е странно за страна като Великобритания, която участваше в моделирането на европейската съдба след Първата и особено след Втората световна война, да не разбира европейските подбуди. Второто е, че ако иска какъвто и да е достъп до единния пазар, Великобритания трябва да приеме всичките му четири свободи, включително и свободата на движение на хора, а това е мисия невъзможна.
Но нека не се заблуждаваме. Проблемът съвсем не е в това какво иска или „налага“ Европа, а в това, че Великобритания не знае какво иска. Последните две години показват болезнена политическа поляризация в добавка към голямото икономическо и социално неравенство. Великобритания е страна със сериозни проблеми, които се нуждаят от зрял разговор между възрастни, а не между популисти. Разговор, отлаган вече повече от петилетка в гонене на Михаля именно с цел да бъде отложен с надеждата, че ако вината за британските проблеми бъде прехвърлена оттатък Ламанша, това някак ще облекчи положението с крещящата за реформи Ен Ейч Ес (британската здравна система), социалното неравенство, бедността, проблема с жилищата, образованието и какво ли още не. Да не говорим за пълната липса на визия у основните политически сили за бъдещето на Великобритания. Всичко, изказано до момента, са не визии, а желания, стъпващи на отминало величие, което се разминава значително с реалността, а тя е, че за разлика от началото на XX век Великобритания в момента е страна, съизмерима с някои от големите европейски държави, но с доста икономически и социални дисбаланси. Никой от британските управляващи в момента не приема разумните и трезви анализи за бъдещето, което очаква Великобритания при излизане от ЕС. Тя няма да може с обещаната лекота да сключва търговски сделки просто защото няма какво да предложи в замяна. Освен това, докато британската политическа класа фантазира, европейската реализира. Най-големият и блестящ диамант в европейската корона е търговското споразумение с Япония, което беше одобрено от Европейския парламент в края на миналата година. То е най-амбициозното до момента и е изключително важно от стратегическа гледна точка в геополитически момент на преразпределение на глобалните сили и ресурси заради смяната на политиката в САЩ с всички последствия, произтичащи от това. Тарифната война между САЩ и Китай, както и между ЕС и САЩ, сериозно промени глобалния пейзаж. След изключително прогресивната сделка на ЕС с Канада договорът с Япония сериозно наклонява везните в полза на ЕС в днешните нестабилни геополитически води. Представете си сега как в такава среда Великобритания излиза на сцената и казва „Аз искам“. Чувате ли вече съвсем не приглушения смях от различни глобални кътчета?
Но нека се върнем на въпроса за удължаването на действието на член 50
и какъв проблем може да реши то? Независимо от всичко, което казват европейските политици, ЕС на практика живее вече повече от две години (а реално по-дълго) без Великобритания, тъй като тя е напълно обладана от своето напускане. Тоест живот без Великобритания е напълно възможен. Дори не изглежда толкова лош. Пазарите преживяха напускането още в първите дни след референдума. Сега вече никой не се вълнува от реалното скъсване на пъпната връв. Да, проблемите пред Съюза са сериозни, но може би са по-малко сериозни именно заради неучастието на Великобритания. Но да оставим и тях настрана. Отлагането на напускането може ли да доведе до нов резултат? Предстои вот на недоверие на британското правителство. Ако то падне, Великобритания я чакат нови избори. Това е процес, който ще отнеме време. Дори и да не падне, решение пак няма, защото правителството вече не разполага с подкрепата дори на собствената си партия – торите, а опозицията е в кома.
Междувременно в Европа също предстоят най-важните избори за Съюза до момента, което означава, че каквато и отсрочка да бъде дадена на Лондон, тя няма да отиде отвъд месец май. Дотогава възможно ли е британската политическа класа внезапно да поумнее? Да изтрезнее и да разбере, че слепешката върви към пропастта? Не е изключено, но на мен лично ми се вижда малко вероятно. Торите не разполагат с качествена алтернатива на Тереза Мей. Не само това, но и на този етап не се вижда воля за конструктивизъм. Лейбъристите са като участници в сериала „Живите мъртви“. Не много отдавна писах и за варианта нов референдум, който повдига въпроси за реалностите от нашата страна на Ламанша – онези, които искат оставане в ЕС, дават ли си сметка какъв е Съюзът ни в момента? Наясно ли са с всички интеграционни промени, които се случиха през последните две години и половина, откакто те са заети с британската си самодостатъчност? И ако случайно са съгласни, което е много малко вероятно или поне вероятно за много малко британци, то как си представят бъдещето на ЕС и смятат ли да възпират неговата интеграция в бъдеще, или възнамеряват просто да стоят извън нея? А възможно ли е изобщо да стоят извън нея? Отговорът се подразбира от само себе си покрай преговорите за излизането на Великобритания, когато ЕС показа недвусмислено кои са червените му линии, тоест всякакви половинчати решения вече няма да бъдат толерирани от ЕС.
Тогава какви са възможностите?
Опасявам се, че изгледите не са добри за Великобритания. Тя просто няма полезен ход – нито светът, който бризходърите обещаваха, е реалният, нито Съюзът, в който римейнърите искаха да останат, е същият както преди две години и половина. Пред ЕС също има сериозни проблеми, но те не са свързани с Великобритания. Пред еврозоната се струпват мрачни облаци. Възможно е икономическият цикъл отново да слиза надолу. Това няма никаква връзка с Великобритания, но ще й се отрази заради икономическата обвързаност. Каквото и да се предложи в момента като разумно решение за излизане от изключително заплетената и сложна ситуация, няма да бъде чуто. Точно както от десетилетия на балканските държави им се казва какво трябва да направят, но те не успяват да съберат политическа воля, за да го направят. За съжаление Великобритания е заразена с балканския вирус и не я чака нищо хубаво. Тя вече не може да разчита и на силния гръб на САЩ както по времето на „специалните отношения“. Британският казус е важен момент за осмисляне и от страна на ЕС. Някои анализатори сочат с пръст Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер и твърдят, че ако Съюзът беше направил поне малко отстъпки на Великобритания, ситуацията щеше да е различна. Уви, много повърхностно наблюдение, което сякаш забравя, че Съюзът направи огромни отстъпки през февруари 2016 г. преди референдума. Толкова големи, че щяха да ни върнат няколко интеграционни стъпки назад, ако референдумът беше успял. За щастие не успя. Съмнявам се, че банковият съюз щеше да е възможен (а новата криза вече чука на вратата) или пък европейската прокуратура, за да спомена само две от най-важните европейски достижения през последните две години. Въпросните анализатори забравят също, че с непримиримата си и хаплива позиция Юнкер създаде впечатление за нечувано досега европейско единство. Това едва ли е нещото, с което той ще бъде запомнен, но е наследство, което ще се оценява след години, точно както сега се анализира ролята на Великобритания за европейската интеграция в началото на XX век. И може би случващото се във Великобритания е истинският край на този дълъг век. Това, което Юнкер направи по отношение на Бризхода, е да защити общия европейски интерес. Това е много рядко събитие, което заслужава специално внимание. Това, че Великобритания не може да защити своя, не е проблем на люксембургеца Юнкер, но е урок за всички нас.
