"От милионите снаряди, които ни обеща Европейския съюз, пристигнаха не 50%, а 30%. За съжаление"

Володимир Зеленски

------------------

Украинският президент Володимир Зеленски знаеше, че няма да обиди България, и затова избра да разкрие срамния факт за европейската солидарност в присъствието на премиера Николай Денков. Европа сипе като из рог на изобилието думи в подкрепа на Украйна, но стигне ли се до доставка на оръжия и боеприпаси, посяга към капкомера. България въпреки по-скромните си възможности и въпреки съпротивата на проруската ѝ опозиция заслужи повече благодарности от Киев, защото от първите дни на войната намери начини да му изпраща муниции.

Посланието на Зеленски трябваше да бъде чуто не толкова от Денков, колкото от европейските лидери, които по същото време на 26 февруари се събираха в Париж за конференция по инициатива на френския президент Еманюел Макрон. Затова България нямаше защо да бъде представена на срещата в Елисейския дворец на по-високо равнище и се задоволи да изпрати само военния министър Тодор Тагарев. Ако се налагаше да поеме допълнителен ангажимент, вероятно по-уместно щеше да е (при липсата на възможност Денков да прескочи от Киев до Париж) там да отиде готвещата се за следващ премиер Мария Габриел.

Но целта бе друга

Европа се изправи пред собствената си отговорност поради отдръпването на Съединените щати, оплетени във вътрешните си проблеми. Чувството за безопасност под американския чадър стана доста колебливо пред засилващата се перспектива Доналд Тръмп да се върне на власт след по-малко от година. Липсата на ярък европейски лидер след оттеглянето на германската канцлерка Ангела Меркел и нежеланието (или неспособността) на Олаф Шолц да поеме нейната роля, насочи погледите към Макрон. В него обаче Русия виждаше безобиден опонент, защото той продължаваше да търси контакти за усмиряване на Владимир Путин, дори след като всички останали се бяха отказали.

Като президент на единствената ядрена сила в ЕС Макрон трябваше да осъзнае, че в условията на война, която заплашва и Европа, от него се очаква много повече. Без да е лидер във военните доставки, Франция би трябвало да играе консолидираща роля, за да спре играта за прехвърляне на отговорности. Обидно е, че за една година целият ЕС успя да достави само 300 000 артилерийски снаряда на Украйна, докато мизерстващата Северна Корея изпрати на Русия за половин година 10 пъти повече (3 милиона снаряда, ако може да се вярва на южнокорейското разузнаване). Западните индустриални гиганти се държат като джуджета на дядо Коледа, чиято продукция стига само за еднократно раздаване в края на годината. Германия се видя принудена да поръча на България да ѝ произведе 120 000 снаряда, за да се отсрами пред Украйна и своите съюзници.

След като остави гостите си да изядат спокойно десерта си на вечерята в Елисейския дворец, домакинът Макрон трябваше да изрече публично

горчивата истина: 

Не е изключено да ни се наложи да пратим войници в Украйна. Откъде накъде и кой ги е искал? Нямаше обяснение пред журналистите, но поне стана ясно, че в европейските върхове се въртят такива мисли. Логиката на войната сама ги поражда, защото при безизходица на бойното поле се търси ескалация. Пръв наду алармата срещу пряко въвличане във войната словашкият премиер Роберт Фицо. Политическите му разбирания го сближават с българския президент Румен Радев, защото като него смята, че доставките на оръжия подклаждат конфликта и че Крим е руски. Но той все пак отиде на срещата в Париж, за да чуе, че затягането на войната се дължи не на доставките, а на липсата на достатъчно доставки на оръжия и боеприпаси за Украйна. Каквито и героични усилия да полагат украинските войници, няма да изтласкат с голи ръце добре въоръжените и по-многобройни руснаци. Окупаторът няма да си тръгне сам и

пред Европа възниква само един въпрос:

дали да сключи сделка с него за сметка на територията на Украйна (както предлага Фицо и както възнамерява Тръмп), или да засили помощта си за Украйна, съзнавайки, че с ръцете на нейните войници брани и себе си?

Съзнателно изпуснатата реплика какво "не е изключено" въпреки липсата на съгласие прозвуча като будилник, който извади от унеса европейските политици. Един през друг те започнаха да обясняват, че не са подкрепяли идея за изпращане на свои войници, защото никъде не биха им ръкопляскали, а по-скоро избирателите им биха ги напляскали. Прекият сблъсък на европейски с руски войници би означавал конфликт между Русия и НАТО, към който никой не се стреми. Ако по логиката на военната ескалация "нищо не е изключено", така може да се стигне до ядрен сблъсък. За него с увлечение говори "лудият шут на Путин" Дмитрий Медведев (бивш премиер и президент на Русия), на когото изглежда е вменена ролята на кремълско плашило.

Европа не се готви да изпраща интербригадисти,

но Украйна трябва да я чувства като надежден тил, за да има сили да се съпротивлява и да избегне поражение за себе си и за целия ЕС. Европейските държави не бива да се държат като капризни пътници на "Титаник", които спорят за удобства и по-просторен изглед, когато насреща се задава айсберг. Неохотата да се харчат пари за боеприпаси, както и егоистичните сметки да се блокира вносът на продукти от Украйна, за да се вдигне цената на местното производство, показват стратегическо късогледство в Европа.

Необходима е нова политическа зрелост, защото безгрижните времена свършиха. След като рухнаха (или са на път да рухнат) три европейски опори: вносът на руска енергия, износът на предприятия в Китай и военната закрила от САЩ, остава само една - мобилизацията на собствените икономически сили. Тя е първото условие да се избегне военната мобилизация.