Френският президент навлиза в спиралата, в която влезе Иван Костов преди много години с уговорката, че паралелът е съвсем тясно ограничен. Еманюел Макрон не е Иван Костов в много отношения, но е обект на същия метод на атаки, които в крайна сметка превърнаха бившия български премиер в плашило за поколения наред. Ако ситуацията продължи в същия дух, Макрон съвсем скоро ще се превърне в европейския Торбалан. В момента каквото и да каже френският президент, вече се приема на нож в социалните мрежи и медиите. Зачестиха и анализите, че президентът на Франция руши Европа и че е европейският Тръмп. Между Костов и Макрон има една осезаема разлика и тя е, че вместо да се скрие и обиди на медиите, Макрон води интензивна медийна кампания в опит да обясни защо прави това, което прави.
Обединителят
Покрай спорното му интервю за френското крайно дясно издание Valeurs Actuelles мнозина в българското публично пространство започнаха да се питат какво прави Макрон за ЕС, очевидно повлияни от негативната вълна срещу него. Добър източник за анализ на постигнатото от Макрон са действията му. От тази гледна точка той отбеляза няколко победи, и то плувайки срещу течението. За онези, които не са успели да прогледнат през гъстата националистическа медийна мъгла в България, Макрон в момента е единственият двигател на вътрешноевропейската интеграция. Консолидирането на ЕС е основен приоритет на Макрон още от предизборната му кампания. От времето на реформите на устройствените договори, особено през 90-те и 2000-те години не е имало лидер с толкова смела и амбициозна визия. Кризата в еврозоната, а след това и миграционната криза принудиха лидерите на страните членки да бъдат боязливи и да не произнасят думи като „промени“ на глас. Макрон е първият, който наруши тази тишина. Не само това, но и постиженията му са реални, особено в отбраната и еврозоната. За да стане ясен мащабът на постижението, да върнем лентата малко назад. Франция натиска за европейска отбрана още от 50-те години на миналия век, когато френският премиер Рене Плевен представя плана за създаването на европейска армия. Стига се дори до написването на договор за Европейска отбранителна общност, но по ирония на съдбата ратификацията се проваля именно във Франция. По време на Студената война НАТО се доказа като добра платформа за колективна защита до падането на стената, което повдигна въпроса за смисъла и стратегическите цели на пакта. Уви, инерцията и страхът на новите членки на ЕС от доминацията на Франция и Германия в Европа заровиха дълбоко този дебат. До избора на Доналд Тръмп, който форсира работата по Постоянното структурирано сътрудничество (PESCO), договорено още през 2007 година, тоест работата по нещо, включено в европейските договори става реалност 10 години по-късно. Става дума обаче за съвсем рудиментарна форма, която освен това създава непознато досега фрагментиране в ЕС. Затова Макрон поиска да се отиде една стъпка по-далече чрез Европейската отбранителна инициатива, към която в момента са се присъединили 12 страни - членки на ЕС. Колкото повече време минава, реалистично е да се очаква, че все повече членки ще се присъединят. Мнозина се възмутиха от изказването на френския президент, че НАТО е в мозъчна смърт, но трудно може да се намерят доказателства, че не е прав. Инициативата на Макрон не е насочена срещу НАТО, но работи за консолидацията на европейските отбранителни способности, които в случай на нужда да са готови да работят и без НАТО. На същия принцип работи и PESCO. На фона на повече от 50 години затишие в сферата на отбраната това е огромно постижение за европейската интеграция.
Другото значимо постижение на Макрон е, че въпреки почти непреодолимата съпротива успя да прокара идеята за бюджет на еврозоната. Думата "бюджет", така както я разбираме в национален план, не изразява точно инструмента, който е на последната права, но важното в случая е, че дори и това беше абсолютно немислимо само допреди 3-4 години. Интеграцията в ЕС винаги е надграждаща, така че след тази стъпка ще последват други.
От гледна точка на амбиция може да се каже, че постигнатото под натиска на Макрон (не се изчерпва само с тези две сфери, но са най-значимите) е огромна крачка напред за ЕС. От гледна точка на динамиката темпото, и най-вече геополитическите нужди, обаче, постижението е незначимо. И точно това накара Макрон да прибегне до непопулярното на Балканите, а всъщност и другаде решение да упражни натиск чрез ветото за разширяването.
Разрушителят?
Аргументите в защита на това решение са два. Първият е, че ЕС в момента е неефективен, бавен и трудно може да се каже, че се движи в една посока по темите, които геополитическите условия налагат. Нужна е радикална реформа на процеса на взимане на решения и изчистване на всички спънки, създадени заради все по-трудното намиране на компромис в съюз от 28 членки. Вторият аргумент е, че от десетилетия съюзът се носи по инерция и избягва да отговори на един от най-фундаменталните теоретични въпроси, смятан доскоро за по-скоро философски - докога или по-скоро докъде ще се разширява ЕС? Колко още може да поеме? Как ще изглежда? А за Франция няма никакво съмнение още от създаването на общността на въглищата и стоманата, че това е политически проект. Още от първия си ден в Елисейския дворец Макрон се опитваше да наложи разговор по тези теми с искането си за провеждане на дискусии из цяла Европа за бъдещето на ЕС – инициатива, която колкото и да е изненадващо, срещна съпротива. Тоест в ЕС дори няма желание да се говори за това.
Аргументът, че няма да заболи особено, ако Северна Македония и Албания започнат преговори, звучи добре, но не отчита факта, че при сегашното европейско законодателство и условия те не могат да бъдат спрени. И точно това е основното искане на Макрон – процесът да стане обратим. В момента успехът на желаещите се мери с доста разтеглив аршин. Северна Македония прави нещо, което никоя друга страна от Западните Балкани не е правила, и не получава нищо, докато например Сърбия на Александър Вучич получи започване на преговори, благодарение на заплахите му, че ако преговорите не започнат, той ще се прегърне с Русия. Нещо повече - сръбското правителство неведнъж е отправяло посланието, че от Сърбия не може да се иска повече, отколкото се е искало от останалите. Тоест веднъж започнали преговорите, ръцете на Брюксел са напълно вързани. Независимо че до членство едва ли ще се стигне в близките две десетилетия, опитът с Турция показва, че започването на преговори не предлага решение на нито един проблем – нито вътрешен за кандидатките, нито външнополитически за ЕС, а още по-малко за самия ЕС. И точно в това Макрон е напълно прав, като пита докога външната ни политика ще е пряко обвързана с разширяването? Все въпроси, които от години се нищят на академично ниво, но са избягвани от политиците, които предпочитат статуквото пред смелите идеи. Същите политици, които обвиняват Макрон, че застрашава ЕС, дори и само говорейки за проблемите. А всъщност за съюза няма нищо по-страшно от статуквото и бездействието.
Разбира се, думите на френския президент за Босна и Херцеговина са голям гаф. Факт е обаче, че най-големият проблем на Западните Балкани е именно БиХ, но по други причини. Политическата криза в страната и неспособността на лидерите й да работят в една посока, подпомагани услужливо от Сърбия, Хърватия и Турция, са нещото, което пречи на БиХ да излезе на европейския път. За това е нужна умна и постоянно ангажирана европейска политика, а не да се правим, че всичко е наред. С изказването си Макрон сякаш се опитва да прикрие факта, че не БиХ, а Франция е една от страните, които са най-застрашени от завръщането на джихадисти с европейски паспорти от конфликта в Сирия.
Безспорно подобни изказвания трябва да бъдат осъдени и критикувани, но това няма нищо общо с разговора, че ЕС е къща от карти, която може да рухне както под вътрешния натиск на антилибералите и политическата фрагментация, така и под натиска на радикалната промяна на геополитическия пейзаж. Важно е също да сме наясно, че не Макрон е проблемът на Европа. Той държи в ръцете си част от решението. Критиките, че така не бива да се приказва, разкриват безотговорно отричане на действителността. Отказът от промяна е по-страшен и опасен за европейския интерес от това да посочиш истината с пръст. Превръщането на Макрон в европейсксия Торбалан може и да ви кара да се чувствате добре сега, но не ви гарантира сигурно бъдеще. Както писах преди близо две години, един Макрон пролет не прави. Сега мога да добавя и че един Макрон ЕС не руши. Съюзът се руши системно от политици с краткосрочен и все по-личен хоризонт, както и от тяснопартийни интереси.
