На 11 август 1973 г. Съветският съюз е сюрпризиран с премиерата на телевизионен сериал, който кара хората да застинат пред телевизорите. "Седемнадесет мига от пролетта" се излъчва в 19.30 всяка вечер в продължение на 12 дни. Тази черно-бяла шпионска драма за Втората световна война привлича поразителната аудитория от 50-80 милиона зрители с всеки епизод. Докато всяка от сериите с продължителност 70 минути е на екран, улиците в градовете опустяват, отчита се ръст на потреблението на електрическа енергия, а престъпността просто изчезва. Самият тогавашен държавен глава Леонид Брежнев променя заседанията на Централния комитет на партията, за да не пропусне нито една серия, очевидно пристрастен към поетапно развиващата се история за съветския шпионин, който прониква в тила на нацистите, за да саботира операцията Sunrise. Това е името на исторически документираните тайни преговори между немския и американския шпионаж с цел да бъде сключен сепаративен мирен договор през последните месеци от войната.
"Сериалът излезе на екран, когато аз бях 8-годишна - казва родената в Москва Дина Нюман, журналист от Би Би Си. - С него израснах. В училище всички говореха за него. Филмът бързо стана част от нашия културен опит, от нашия фолклор".
Както и много други съветски културни проекти от началото на 70-те години, така и "Седемнадесет мига от пролетта" започва като пропаганда, превръщайки се в част от серия реформи, инициирани от назначения малко преди това ръководител на КГБ Юрий Андропов с цел подобряване на имиджа на службата. "Андропов усещаше, че върху властта на КГБ е нанесен удар от реформите на Никита Хрушчов по отношение на "десталинизацията" - допълва Нюман. - Той искаше да върне престижа и тайнствеността на агентите, надявайки се да привлече образовани млади кадри".
Андропов поръчва поредица от книги, песни и филми, за да прослави работата на агентите,
работещи зад граница. Един от наетите автори е разузнавачът Юлиан Семьонов. "Андропов е бил запознат с ранните романи на Семьонов - казва писателят на детективски романи и специалист по теорията на шпионажа Джереми Данс. - И лично му е отворил архивите на КГБ, включително и секретните папки, свързани с операцията Sunrise". Всичко, написано за две седмици, още преди излизането на бял свят на книгата е поръчано като сериал със заглавие "Седемнадесет мига от пролетта" на една от малкото жени режисьори в Съветска Русия - Татяна Лиознова. На "помощ" й се притичат заместникът на Андропов и двама оперативни работници от КГБ, назначени в качеството им на "технически съветници". Въпреки този невероятен политически натиск Лиознова успява да превърне пропагандата в изкуство, като кани красивия и задълбочен актьор Вячеслав Тихонов да изиграе главната роля на разузнавача Максим Исаев - Макс Ото фон Щирлиц. Друго доказателство за нейния талант е привличането на съветския композитор Михаил Таривердиев да напише музиката към сериала, която като краен резултат надскача предназначението си на озвучаване на атмосферата. "Музиката на Таривердиев разкрива вътрешния живот на Щирлиц - казва музикантът и продуцент Стивън Коутс. - Образът става любим на тогавашната съветска аудитория заради темата за загубата и раздялата."
Самият Коутс се превръща в почитател на музиката на Таривердиев, след като преди седем години я чува за пръв път в едно московско кафене. "Разтърсваща, пареща и вълшебна - просто останах без дъх - казва той. - След това се запознах с вдовицата на композитора Вера и станахме близки приятели". Към днешна дата Коутс преиздава произведенията на Таривердиев чрез звукозаписната компания Earth Recordings, а наскоро организира и маратон с прожекция на "Седемнадесет мига" плюс субтитри в Пушкинския дом в Лондон.
"Една от причините, поради която сериалът все още е актуален - допълва Коутс, - е, че все още е жив страхът, има ги хората, обект на следене. Показвайки Хитлеровата Германия, той фактически изобразява Русия. Всеки от гражданите се занимава със собствената си работа, но никога не се чувства свободен".
"Михаил не беше особено вдъхновен да работи над шпионски сериал - казва Вера. - Но той беше заинтригуван от перспективата. Сюжетът изискваше цялостна музикална тема. И едва след като я намери, той се съгласи да работи върху проекта. Наложи се да се запознае с разузнавачи и да открие за себе си подробности за романтичния им вътрешен живот, изпълнен с носталгия и тъга по далечната родина".
В "Седемнадесет мига от пролетта" има една запомняща се 6-минутна сцена, в която Щирлиц и жена му се срещат в германско кафене. Тук няма нито една реплика: присъства само звукът на пианото, изпълняващо темата на Таривердиев. Тази сцена всъщност е исторически достоверна. Съветските агенти, работещи зад граница, са можели да виждат своите близки, но не са имали право да общуват с тях. Това правило е било демонстрация на контрол: един вид: "Тя е жива, тя е тук, но от теб се иска лоялност".
Тази сцена, казва Дина Нюман, "влезе направо в сърцата на съветските хора. В сериала се усеща студенината. Голяма част от киноразказа заемат и изнесени архивни материали от военното време, които Съветската армия е реквизирала от немците. Но емоционалната страна принадлежи на музиката на Таривердиев. Тя е станала част от характера на Щирлиц. В този бездушен свят тя му дава душа".
"Основната песен на "Миговете" по текст на поета Роберт Рождественски е за това, колко дълбок смисъл има всеки житейски миг. Бихте могли да отнесете това към живота на работещия зад граница агент, но то е написано за живота в диктатура, където във всеки миг можете да загубите своето положение, дори живота си или да предадете някого и да получите повишение. Всичко това е философия, породена от съветския живот".
Още с първото си появяване
Щирлиц стана нещо като съветски народен герой, анти-Джеймс Бонд.
"Той е отговор на това, което във филмите за Бонд КГБ се показваше като СМЕРШ (Смерть шпионам, организация за бърза разправа с предатели и шпиони) - казва Коутс. - Той е много по-различен от Бонд. Той прекарва повече време, гледайки през прозорци, отколкото да минава през тях. Там много се пуши, има много призраци от родината."
"Би ми било интересно да знам дали е гледал "Седемнайсет мига от пролетта" Джон льо Каре, - казва Джереми Данс. - Щирлиц повече прилича на Джордж Смайли, отколкото на руски Джеймс Бонд: той е методичен човек, без емоции, който мълчаливо наблюдава, докато всички останали си копаят гроба."
Сериалът бе показван във всички страни на Варшавския договор всяка година около 9 май - празника, посветен на капитулацията на германската армия през 1945 г. Шегите за Щирлиц станаха обща валута, препращаща към хумористичната, невъзмутима интерпретация на актьора Тихонов. Въпреки това сериалът помогна за усилване на вярата на съветските хора в техните тайни служби, а също така и че СССР е спечелил войната самичък.
Сериалът получи любопитно продължение по време на хаоса, който ознаменува разпада на Съветския Съюз. През 1991 година един петербургски кинорежисьор засне късометражен филм за местен чиновник, по-рано служил като съветски шпионин в ГДР. Една от сцените пресъздаваше края на "Седемнайсет мига от пролетта", когато Щирлиц се връща в Берлин. Чиновникът бе сниман зад кормилото на неговата "Волга" със звучащата на заден план песен "Где-то далеко", по музика на Таривердиев, която стана популярна благодарение на сериала.
Този чиновник бе Владимир Путин. "Това беше попадение в десетката - казва Нюман. - Хората започнаха да асоциират Путин с Щирлиц. Путин никога не е говорил дали Щирлиц го е вдъхновил да стане шпионин. Но когато се е състояла премиерата на сериала, Путин е бил на 21 години, а работа в КГБ е започнал две години по-късно".
Подобни асоциации, разбира се, не са причинили на Путин никаква вреда
През 1999 година по време на изучаване на общественото мнение от вестник "Комерсант" попитаха читателите кого биха искали да видят като следващ президент на Русия. Щирлиц зае второ място след маршал Жуков, военачалника на съветската Червена армия. На първа страница на неделното приложение на вестника имаше снимка на Щирлиц със заглавие "Президент-2000".
"Това доказва, че Втората световна война си остава най-високата точка на руските успехи, - казва Нюман, - като вземем под внимание военната сила, която тук още се уважава. Предишният президент, Елцин, беше пиян, весел, щедър. Хората искаха някой по-малко типичен руснак."
На фона на нечестността и корупцията в Русия от края на 90-те години Путин стоеше като бяла врана - и в немалка степен затова, че го възприемаха като фигура от типа на Щирлиц. "Властта трябва да е тайнствена и вълшебна. Особено в Русия - разказа в интервю за списание Vanity Fair през октомври 2000 г. бившият му съветник Глеб Павловски. - Путин отговаря на тази потребност идеално".
18 години по-късно е възможно не чак толкова много руснаци да мислят за Путин като за Щирлиц, но сериалът все пак е пуснал корени в руската култура. "Седемнайсет мига от пролетта" знаят всички, дори юношите - казва Вера Таривердиева. - Те не помнят името на автора, но сериала? Сериала всички знаят добре".
