Няма по-ожесточени, по-безмилостни войни от тези, зад които се мержелее религиозно алиби. Вярата е и утеха, и спасител човешки, и могъща мотивираща сила, но и оправдание за най-злодейските и безсмислени изстъпления на цели народи срещу други или на отделни индивиди срещу нищо неподозиращи техни себеподобни. Зависи накъде насочат вярата нейните безбройни тълкуватели, пастири и интерпретатори.

Сетих се за темата не само поради великденските празници, но

и поради храмовите атентатори,

чиято зла воля празниците сякаш катализират досущ пълнолунието – кучешки вой. Срещу какво точно воюват камикадзетата в Шри Ланка, та взривяваха хора там? Ами онзи австралиец, нападнал джамия в Нова Зеландия? Ами оня другият, вдъхновил се от австралиеца, но нападнал синагога в САЩ преди няколко дни? Срещу християнството? Срещу исляма? Срещу юдаизма? Че нали ислямистите искат да изкоренят юдейството, юдеите тихо се подсмиват над новозаветните надграждания на Свещената им книга, а християните смятат Корана за опростен и малко примитивен римейк на Библията? Че нали в рамките на всяка достатъчно голяма религия неизбежно се появяват нови течения и модифицирани конфесионални системи? Че нали вътре в една религия разцъфват общности, отричащи се една друга и дори враждуващи помежду си с оръжие? Но какво говоря – дори в рамките на всяка дребна секта възниква вътрешна опозиция и властта на харизматичния гуру често е заплашена от някой по-харизматичен или просто по-недоверчив негов бивш последовател? В религиите и апаратите им от духовници безусловно

стои един основен въпрос – този за властта

Той впрочем стои в човешкото общество като цяло и затова религията е неизбежна част от политическото. Можем да кажем и обратното, ала сложните плетеници на взаимоотношения между религия и политика не отменят факта, че и в страни, където религиозният канон обуславя политическото устройство (като доста арабски държави), и такива, в които религията по конституция е напълно отделена от държавата (като САЩ), въпросите на религиозната вяра доминират обществата. А това, да повторим пак, означава политика, означава власт и „Игра на тронове“, ако ми бъде позволено да цитирам нашумелия сериал, излъчващ се в момента. То на нас, вярващите, не би трябвало да ни пречи, но не би трябвало и да ни държи в плен на простодушието и невежеството. От тази гледна точка вълненията покрай гостуването на римокатолическия папа у нас следва да бъде интерпретирано в светлината на политическото, а не в светлината на верското, както открито или под сурдинка правят медии и анализатори. Един вид – какъв добър и просветен световен отец, а нашият клир – какъв назадничав и враждебен и незначителен... Или – какъв скромен мъж с каква огромна власт, а нашите – мерцедеси и ролекси, далавери със свещоливниците, скечове по сериалите...

Този начин на интерпретация е път към онова, с което почнах –

търсене на религиозна основа за обикновената и примитивна враждебност

Моя милост, повтарям, като вярващ човек, харесвам папа Франциск – носи се скромно, обича футбола, проповядва напредничави неща. Ала не виждам никакво основание да ми е по-важен от дядо Добри например. Голямата власт не е преимущество при сравнението.

Иначе всички тези неща – миенето на нозе от високите по ранг в християнството, даруването на бедни по време на Рамазан при мюсюлманите, преборването на егозащитните механизми при будизма са част от величествения етос на вярата, но и ритуалистика, призвана да служи като обществена спойка, ала и да укрепва нечия власт. Когато някое общество реши, че неговите „истини“ са призвани да доминират, а неговите „чудеса“ са най-истински и най-първоизворни, това е основание

незрелите и радикалните глави в това общество

да потърсят врага между чуждите и да го накажат.

Ето защо аз – вярващият, съм противник на псевдочудесата, каквито са всъщност всички чудеса освен тези – Сътворението и животът. Когато започнат внушенията за „нетварен“ и „низпослан огън“, който се пали по чудодеен път и само православните го заслужават, не се чувствам вече православен; само вярващ. Тогава предпочитам да чета Лев Толстой: „Божият закон се открива не на някои си там избрани хора, а на всеки човек, ако поиска да го узнае. Чудеса никога не е имало и няма и всички разкази за чудеса са празни измислици. Не е вярно и това, че има такива книги, в които всяка дума е истинна и е внушена от Бога. Всички книги са дело на човешки ръце и в тях може да има и полезно, и вредно, и истинно, и лъжливо“ („Пътят на живота“).

Превеждам си го така: Господ не е фокусник, нито провокатор. Нашата наивност и нашите амбиции обаче ни карат да му отреждаме и такава роля.