Изборната система в България, каквато я имаме сега, с всичките й крещящи проблеми, няма да се реформира. Такова е посланието, което управляващите от ГЕРБ и "Обединени патриоти" заедно с уж опозиционните ДПС и "Воля" излъчиха през последния месец, в който се обсъждат промени в Изборния кодекс. Тази нагласа пролича не само с фактическото елиминиране на възможностите за въвеждане на електронно гласуване и радикалното ограничаване на машинното. Но и с дълбокото мълчание, с което законотворците заобиколиха най-сериозните недостатъци на действащата система.
Като централен проблем на българския изборен процес се очертава съставянето на избирателните списъци. По данни на Централната избирателна комисия (ЦИК) на парламентарните избори през 2017 г. право на глас имаха 6 810 341 български граждани. За същата година Световната банка оценява броя на всички българи на 7 075 990. Така се изправяме пред един чудовищен абсурд - броят на избирателите почти се изравнява с числеността на населението. И това, при положение че списъците не включват непълнолетните, затворниците и поставените под запрещение, които вкупом са лишени от избирателни права - т.е. поне 800 000 души.
Откъде произтича този парадокс, никой не може да обясни достатъчно убедително - така, че да му повярваме.
Властите упорито отричат, че списъците са пълни с "мъртви души",
за чиято численост витаят стряскащи числа от порядъка на 500 000 до 1 000 000 души. Проблемът беше засегнат публично и в дълбочина за последен път в края на 2014 г., когато действаше т.нар. Изборен борд към служебния кабинет „Близнашки“. От МВР тогава настояха, че трябва да се отчитат поне 600 000 българи с избирателни права, които живеят в чужбина, както и около 200 000 души у нас без лични карти, с невалидни или унищожени документи, зелени паспорти и др.
„Няма мъртви души.“ Този рефрен от години повтарят вътрешното министерство, регионалното ведомство и Националният статистически институт. Точно от тях очакваме да кажат какъв всъщност е броят на българските граждани, а оттам - и на избирателите. И точно от тях получаваме отказ да се захванат за работа и да докажат на обществеността, че избирателните списъци действително са актуални, както твърдят. Именно затова съмненията, че партиите надуват изборните си резултати с "фантоми" в списъците, продължават да избуяват.
Рецептите за разрешаване на казуса не са много и се повтарят от години.
Популярна е идеята за активна регистрация
- гражданите да заявят пред властите, че ще участват на избори - лично, по електронен път или чрез писмо. Бившият Реформаторски блок се опита да прокара този подход в Изборния кодекс при предното управление на Бойко Борисов, но се провали, след като не намери политическа подкрепа. Остават висящи и въпросите за конституционосъобразността на инициативата (гражданин с избирателни права, който отиде да гласува, без да се е регистрирал, може ли да бъде отпратен?), както и с чисто практическото й приложение (дали българите у нас и в чужбина въобще ще си направят труда да се регистрират, независимо колко олекотена бъде процедурата).
От БСП наскоро притоплиха друга стара идея за изчистване на списъците. Става въпрос за предложението да се създаде регистър на избирателите на база гласувалите на последните избори. Негласувалите ще трябва да се регистрират, ако искат да отидат до урните на следващия вот. Но същите въпроси като по-горе изникват и тук.
По-адекватно изглежда инициативата на политолога Димитър Димитров, която той лансира от години - да се създаде публичен национален регистър на избирателите, поддържан от специализирано звено към ЦИК или правосъдното министерство, в който всеки гражданин с избирателни права да бъде вписан с трите си имена, годината и месеца на раждане, настоящия си адрес и др. Данните за регистъра се очаква да дойдат от ГД ГРАО, МВР, външното и правосъдното министерство.
Каквото и решение да се избере, то няма да се осъществи в близко бъдеще
Евроизборите ще се проведат след половин година – прекалено кратък срок, за да се подхваща подобно начинание, ако искаме добър резултат. Дори и след 2019 г. е малко вероятно казусът със списъците да бъде разрешен.
На следващо място сред неуредиците идват неприятностите, които причиняват секционните избирателни комисии (СИК). Те организират и контролират провеждането на гласуването в избирателните секции, което им придава ключово значение за нормалното и честно протичане на изборния процес. Общоизвестен факт обаче е, че компетентността на СИК не отговаря на високата отговорност, която им се възлага. Причините за това положение също са ясни. Съставите на комисиите се определят с преговори между водещите партии. Простичко казано, това означава, че партийната лоялност, а не квалификацията, е водещото изискване при подбора.
Въпреки създаденото обучително звено към ЦИК
секционните комисии остават до голяма степен неподготвени за работата си
Наблюденията на асоциация „Прозрачност без граници“ на изборите през 2017 г. показаха, че близо 70% от нарушенията са организационни. Коментатори разказват фамозни истории за секционни комисии, връщани десетки пъти от районната избирателна комисия, тъй като не успяват до попълнят коректно протоколите с изборните резултати. Фактите са налице - СИК не се справят добре с работата си, което компрометира и без това ниското доверие в изборния процес.
Подобряването на обучението е работа на ЦИК. Това, което законодателите следва да обмислят, са промени, които да подобрят качеството на комисиите. От БСП допуснаха, че трябва да се въведе някакъв образователен ценз за членовете на СИК - поне средно образование. Това обаче едва ли ще се окаже достатъчно, ако се вземе предвид, че дори висшисти трудно се оправят с изборните книжа и процедури. Практическо решение, за което се говори от доста време, е включването в комисиите на професионалисти с юридическо образование - магистрати и адвокати. Нищо обаче не свидетелства, че управляващите са дори склонни да се заемат с подобни реформи.
В още по-малка степен това се отнася за третия значим проблем - изборния процес в чужбина.
Политическата активност на българската диаспора нараства
във времето и въвличането й в българския политически процес несъмнено би било полезно за страната. Основното препятствие е неравнопоставеността на избирателите извън страната в сравнение с живеещите тук - те не могат да издигат собствени кандидати, да гласуват за независими, както и да ползват преференцията. Причината е, че няма избирателен район в чужбина. Затова и гласовете им се разпределят из съществуващите многомандатни райони в България. Така ромският политик Александър Методиев (бат' Сали) стана на ДПС от Кюстендил, при положение че движението беше получило едва 864 гласа там.
Създаването на многомандатен избирателен район "Чужбина" би разрешило тези проблеми. През 2016 г. ГЕРБ дори бяха внесли подобно предложение в парламента, но накрая сами гласуваха срещу него за дълбоко удовлетворение на ДПС, което отхвърля идеята. А сега темата дори не се повдига.
Разрешаването на тези проблеми явно пречи на статуквото, което упорито отбягва решенията. Водещите политически сили са съвсем удовлетворени от настоящото положение. Какъв мотив биха имали да го изменят? Доброто на гражданите? Това е последното, което би ги развълнувало. Затова, ако гражданите искат реформа, трябва да натиснат политиците, за да си я получат. Иначе нещата ще си останат такива, каквито са.
