Ян Каван е един от студентите, които са начело на злополучния продемократичен бунт, известен като Пражката пролет отпреди почти 50 години. Въпреки неуспеха той продължава напред, става депутат, сенатор, външен министър и вицепремиер, както и председател на Общото събрание на ООН. Каван сега е на 72 г. и има малко неща в политиката, които не е виждал. „Популизмът в този вид съществува, откакто има и политици. Благодарение на него се печелят избори. Има обаче популизъм и популизъм. Но „чистият популизъм“, на който сега сме свидетели... дори не съществуваше преди 10 години“.

В началото на века популизмът е временно явление на европейската политическа сцена. Оттогава броят на европейците, гласуващи за популистки партии на национални избори, се е увеличил от 7 на повече от 25%, сочат данните от проучване, направено по поръчка на в. „Гардиън“. През 1998 г. само две малки европейски държави – Швейцария и Словакия – имат популисти в правителствата си. Две десетилетия по-късно още 9 държави имат популисти в управлението си. Броят на европейците, които живеят в държави с поне един популист в правителството, се е увеличил от 12.5 млн. на 170 млн. души. Като виновник за това се посочва почти всичко – от рецесията до миграцията, социалните медии и глобализацията.

Чешкият опит обаче показва, че ситуацията всъщност е доста по-сложна. Едва 2.3% от населението няма работа – най-ниският процент в ЕС. Миналата година икономиката на Чехия отбеляза ръст от 4.3% - над средното ниво за останалите държави членки. Освен това страната не допусна бежанци на територията си и не беше засегната от бежанската вълна към Европа от 2015 г. Проведените миналата година избори обаче бяха спечелени от популистки партии, които взеха над 40% от гласовете – десетократно увеличение от 1998 г. насам. Чехия показва, че факторите, които стоят зад възхода на популизма, са доста по-сложни и много по-различни от тези, които първоначално бяха обвинявани. Решението на избирателите да пуснат гласа си за популистка партия често е отражение на психологическото състояние, свързано с обстоятелствата и идентичността.

Популистите са склонни да приемат политиката като битка между добронамерените „обикновени“ маси и порочен или корумпиран елит и настояват, че общата воля на народа трябва винаги да триумфира. „Гардиън“ приема класическото определение за популизъм на политолога Кас Мъд. Според него популизмът често е съчетаван с „идеология домакин“, която може да бъде или лява, или дясна.

На фона на нарастващия дял на гласовете, давани за популисти и влиянието им, „Гардиън“ проведе 6-месечно проучване, за да установи кои са новите популисти, какви са факторите, довели ги на власт, и как се трансформират, след като поемат управлението. „Тук няма тежка икономическа криза, нито големи промени в обществото. Чехия е една от най-развитите и успешни посткомунистически държави. И на практика почти няма мигранти. Въпреки това хората са недоволни“, казва Мартин Мейстрик от Карловия университет в Прага.

Алпийските държави

Следвоенните популисти първоначално намират опорна точка в Европа в алпийските държави, които имат дълга история на националистически или крайнодесни тенденции. В малката Швейцарска народна партия, която е в управлението на страната, е залегнала „автентичната“ селска съпротива срещу градското и чуждестранното влияние. Стигна се до провеждането на референдум, на който беше отхвърлена кандидатурата на Швейцария за влизане в Европейската икономическа зона през 1992 г., като това промени политиката на страната.

Швейцарската народна партия практически даде начало на „печелившата формула“ на крайнодесния популизъм: националистически искания, свързани с имиграцията; враждебност към неолиберализма и ожесточеното внимание върху запазването на националните традиции и суверенитет. За това, разбира се, допринесе, че Швейцария е магнит за „международния елит“, символизиран от Давос, банковата тайна и службите на ООН.

В съседна Австрия Партията на свободата – организация с доста по-крайнодесни възгледи, основана от бивши нацисти през 1956 г., спечели над 20% от гласовете на избирателите за първи път през 1994 г. А сега е в правителството като по-малък коалиционен партньор, при това за четвърти път. В Италия - друга държава с история на радикална крайнодясна политика - четири пъти на власт е популистът Силвио Берлускони.

През 90-те години на ХХ век разпространението на популизма е ограничено до тези три държави – всяка от тях със собствени политически особености. Ситуацията започва да се променя с настъпването на новия век. Политическият пейзаж в Холандия е разтърсен през 2002 г. от бързия възход на популиста Пим Фортаун и след това от убийството му. Същата година Жан-Мари льо Пен от крайнодесния Национален фронт изненада Франция, като стигна до балотаж на президентските избори. Два пъти през 2005 г., на референдуми във Франция и в Холандия, е отхвърлен проект за конституция на ЕС - резултат, който тогава се приема като победа на „обикновените хора“ над европейския елит.

Югът

През 2008 г. настъпват финансовата криза и рецесията. Много хора, особено в южните части на Европа, усещат понижаване на жизнения стандарт. Управляващите дотогава центристки правителства – и еврократите в Брюксел със строгите финансови ограничения – се превръщат в основна мишена.

Най-тежко засегнати от кризата са гърците, които през 2012 г. дават 27% от гласовете си за радикалните крайнолеви популисти от „Сириза“, които три години по-късно влизат във властта с 10% по-висок резултат. В Испания борещото се срещу финансовите ограничения движение „Подемос“ получи 21% на изборите през 2015 г. – едва година след създаването си.

В Италия десетилетията на корупция, лошо управление и влиянието на бежанската криза от 2015 г. довеждат на власт антисистемното Движение "Пет звезди" миналата година. То направи невиждана коалиция с крайнодясната антиимигрантска партия "Лига".

Западът

Наскоро стабилните партии в Западна Европа започнаха да отстъпват пред популистката вълна. Във ФРГ крайнодясната антиимигрантска партия "Алтернатива за Германия" – основана като пряк отговор на твърдението на канцлера Ангела Меркел в пика на финансовата криза, че „няма алтернатива“ на спасителния пакет на ЕС за Гърция - спечели 92 места в Бундестага.

Дъщерята на Льо Пен Марина достигна до балотаж на президентските избори във Франция през 2017 г. На първия тур на изборите тя успя да вземе малко повече гласове от Жан-Люк Меланшон от набиращата популярност крайнолява организация "Непокорната Франция". В Холандия антиислямската Партия на свободата на Геерт Вилдерс стигна до втората по големина парламентарна сила в страната.

Северът

Дори и в известните с либералните си възгледи скандинавски държави настроените антиимигрантски популисти надигнаха глас в миналото десетилетие. Крайнодесните "Шведски демократи" – партия, която произхожда от неонацисткото движение - си осигуриха едва 0.4% от гласовете през 1998 г., но на последните избори тази година постигнаха рекордните 17.6%. Датската Народна партия e в дясноцентристкото правителство на малцинството от 2015 г.

Основните партии на север дълго време се противопоставяха на сформирането на коалиционни правителства с крайнодесни популисти, но в Норвегия бяха принудени да отстъпят. Прогресивната партия там се коалира от 2013 г., а във Финландия, където малката партия "Синята реформа" – издънка на популистите от "Истински финландци" – също така е в коалиция.

Изтокът

Най-голям успех популистите постигнат в Централна и Източна Европа. Всичките страни от т.нар. Вишеградска четворка са управлявани от популистки партии. Сред тях са „Фидес“ на Виктор Орбан в Унгария, където популистките партии си осигуриха 63% от гласовете на изборите тази година, и „Право и справедливост“ в Полша на Ярослав Качински.

Двете партии дори започнаха да показват истинските си лица – популисти, консервативни в културно отношение, авторитаризъм. Сега те нападат основни либерални институции като независимата съдебна система и свободните медии. Все повече определят националната идентичност според етноса и религията, демонизират противниците си като родения в Унгария финансист от еврейски произход Джордж Сорос, с език, напомнящ на този от 30-те години на ХХ век.

Чехия обаче е далеч от това да се превърне в друга Унгария или Полша, чиито популистки лидери полагат усилия да превърнат съдилищата в средства за осъществяване на държавна пропаганда. Двете страни са безмилостно предупреждение какво може да се случи, когато националисти популисти дойдат на власт.

В Европа крайнодесните популистки партии успяват да влияят на политиката дори и когато не са в управлението – британската Партия на независимостта, "Шведските демократи", Датската народна партия,  холандската Партия на свободата и "Алтернатива за Германия" променят управленския курс в страните си с доминиращи дясноцентристки партии по въпроси като имиграцията.

Прогресът на популистите е съпровождан почти навсякъде със сериозна промяна на следвоенния политически пейзаж в Европа и продължаващо раздробяване на националните гласове. Докато големите управляващи партии се свиват, по-малките – някои от тях популистки, но не всички – се разрастват. Това засяга дясно- и лявоцентристките партии, но социалдемократическите партии в Европа се оказват най-силно засегнатите, тъй като техни избиратели се насочиха към радикалните десни и леви. Тенденция, която изглежда е трудно да се промени: силната в миналото Германската социалдемократическа партия (ГСДП) падна до 14% в проучванията; френската Социалистическа партия получи само 7.4% на парламентарните избори миналата година, а холандската Партия на труда спечели само 5.7%.

Въпреки това развитие на събитията на европейския политически небосклон Ян Каван остава оптимист за ситуацията на Стария континент. „Вярно е, че популизмът печели избори“, казва той. „Ако тези истински популисти не комбинират идеите си с нещо друго, нещо истинско... няма да им е достатъчно, за да убедят хората, че са на тяхна страна. В дългосрочен план трябва да се предложат истински решения.“