(Продължение от предишния брой)

                                                                   "Берегите нас, поэтов, берегите нас!"
                                                                                                    Булат Окуджава  

...Калкулирайки всичко това, броени дни след атентата над Темза нашите пазители от ЦРУ ни викат с Инкьов в бюрото си, за да ни посъветват как да се пазим и за да решим заедно как да ни пазят те. Предложиха ни персонална охрана. Аз отказах начаса, а Инкьов, срещу когото вече имаше опит за отвличане във Виена, каза, че трябва да се посъветва с жена си. Какво се е посъветвал и какво е решил впоследствие, не зная - зная само себе си. Отказах лична охрана не защото 

нехаех за живота си

Напротив - аз обичах все още младия и живот до полуда, по вапцаровски го обичах, като поета комунист исках винаги да чувствам "приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда!". Колкото и ненаситно да го желаех обаче, това ми живеене имаше смисъл, само окрилено от свободата - една свобода, на която никой охраняван не може да се наслади пълномерно. Така мислех тогава - така мисля и сега, и сега съм сигурен, че охранителите на онези високопоставени държавници, бизнесмени и звезди са по-свободни от охраняваните.
Така или иначе "дългата ръка на справедливостта", с която тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов публично се хвалеше, успокояваше себе си и плашеше нас, не ни порази - класово-партийният юмрук на справедливостта не се стовари върху ни. Оказа се обаче, че макар и тягостна, темата си има и своя ведра страна. Която, доколкото е историческа действителност, също заслужава внимание. 
И така, по онова време (втората половина на 70-те) живеех със съпругата си Клаудиа в служебно жилище на радиото (Elisabethstr. 24) в бохемския квартал на Мюнхен "Швабинг". Правех често онова, което според предписанията на работодателя си не биваше да правя без специално разрешение на ведомството: подслонявах бездомни сънародници, успели да се измъкнат след безчет премеждия и опасности от най-добрия от световете и добрали се някак си до Бавария. 

Един от подслонените беше Джингиби - 

най-живописният персонаж измежду тях. Името му ще запазя за себе си - от десетилетия съм изгубил всякаква връзка с него и не знам дали би се съгласил да го оповестя. Джингиби бе от един от най-големите ни градове, живял беше вече десетина години в Германия, но не бе научил и десетина немски думи. Единственият език, освен българския, който владееше, бе жестомимическият. Засякох го веднъж в супера да търси яйца. Като не можа да ги намери, отиде при една продавачка, сви лявата си длан в яйцеподобен юмрук, почука с показалеца на десницата си като с клюн по него и занарежда разчленено: "Ко-ко-ко!..." Позасмяха се, но го разбраха и го упътиха. Случваха се и недоразумения - понякога вместо яйца му даваха орехи, друг път - вместо орехи маслини, но той не беше придирчив и се справяше. Препитаваше се с дребни делнични кражби и кражбици, но крадеше бездарно и все го хващаха. Търсех му адвокати, превеждах му по разпити, веднъж дори го измъкнах от затвора при недоизлежана присъда. Все още младата му жена бе, ако вярвам на снимката, красавица, живееше в родния му град и проституираше нелегално. Джингиби й доставяше от Мюнхен клиенти - обикаляше паркингите, по които отсядаха родните и чужди тираджии, показваше поразголената снимка на жена си, добавяше към снимката телефона на булката и уговаряше сделката. Не вземаше скъпо - по 20-30 DM на сеанс. 

След покушението срещу Георги 

нещата позагрубяха. Западните служби за сигурност знаеха, че ДС вербува български емигранти и особено криминалните елементи измежду тях, изнудвайки ги с техните останали в родината близки. Съветът на службите бе да се дистанцираме от подобни контакти, но тъй като не ми се разделяше с Джингиби, реших аз да го подложа на тест. Седим си, значи, една вечер у дома в хола, виното искри в чашите, а аз подхващам теста. "Джинги - питам, - ако ти предложат хиляда марки, ще ме предадеш ли?" "Няма, няма, Мите! - отсече той. - Ял съм ти хляба, спал съм ти в къщата - и дума да не става!" "А ако ти предложат десет хиляди?" "Няма, сигурно няма" - уточнява Джингиби, без този път да споменава хляба и къщата. "А ако ти дадат сто хиляди?" Джингиби се замисли дълбоко и тежко - главата му пушеше от пламналите колебания. Мисли дълго и напрегнато, дълго и напрегнато пресмята, без и дума да продума, след което простена ни жив, ни умрял: "Виж какво, Мите, не ме вкарвай в грях. Това са много пари - жена ми по цяла нощ я бъхтят за 20 марки!..." Дори не му се разсърдих - да бъхтят по цяла нощ жена ти, не е шега работа. Влажният, топъл и дълъг умолителен поглед, с който ме погледна безпомощно право в очите, излъчваше не сребролюбие и цинизъм - безпомощност излъчваше. Очите му бяха нажалени като Сивушка на нивата. Заболя ме и се опитах кое-как да му помогна, да го измъкна с някакво скалъпено конфузно извинение от тази му безпомощност. И успях вероятно донякъде. А донякъде вероятно и не успях. 

Така си живея и до днес: 

с една относителна успялост и с една относителна неуспялост в спомена. Не зная къде е в момента, а и той навярно не знае къде съм аз - по премиери той не ходи и литература не чете, най-малко художествена. Не, от това не следва, че аз съм по-добър от него - не следва, че и той е по-лош от мен. Следва само, че аз съм различен от него - различен от мене е и той. 
А различията между хората са по-скоро надежда, отколкото драма.