Прояснява се загадката защо турският президент Реджеп Ердоган се подложи преди месец на унижение в Сочи от кремълския лидер Владимир Путин. Отиде при него уж да смекчи позицията му за износа на украинско зърно през Черно море и си тръгна сякаш с празни ръце.
В действителност си напълни торбата точно с това, което му трябваше и за което дълго ще благодари на Путин. Оказа се, че причина за пътуването му не е била Украйна, а намиращата се доста встрани Армения. Въпреки че се представя за посредник, Ердоган не намери за необходимо да се отбие в Киев, за да уведоми украинския президент Володимир Зеленски за какво си е говорил с руския лидер. Отпътува за Анкара мълчалив като сфинкс, което бе първи сигнал, че каквото се е разбрал с Путин е
сделка на тъмно
Едва изтекоха две седмици и започна да пробива светлина. Сделката е била Ердоган да си затвори очите (и устата) какво прави Русия в Украйна, а Путин да се престори на сляп за подготвяния драматичен обрат в арменския анклав Нагорни Карабах в Азербайджан. Картината е следната: Турция е верен покровител на братовчедите си в Азербайджан и стар враг на Армения. Арменците пък, чиято болка от геноцида в Турция през 1915 г. е незаличима, смятат азерите също за турци. Исторически те разчитат на покровителството на Русия. По 592-километровата им граница с Азербайджан (включително ексклава Нахичеван) и 312-километровата граница с Турция минава разделителната линия в Закавказието между християнството и исляма (която включва и 42 км. граница с Иран).
До разпадането на Съветския съюз религиозните различия нямаха голямо значение, защото комунистическата власт ги слагаше под общ знаменател чрез общо принизяване. Етническите съперничества също се заглушаваха от амбицията за превръщане на многонационалната държава в съветска нация. По онова време по-голяма известност имаше приказният герой Карабас Барабас от "Приключенията на Буратино" (Алексей Толстой), отколкото територията Нагорни Карабах.
Към залеза на СССР в края на 80-те години на ХХ в., когато се усети, че централната власт е ослабнала, започнаха да избиват на повърхността
стари етнически и религиозни вражди,
като най-напред се разгоря конфликтът в Нагорни Карабах, който е арменски анклав в Азербайджан. Той обяви, че се отцепва от СССР още на 20 февруари 1988 г. - три години преди Армения и Азербайджан да се осмелят на подобна стъпка. Скоро на Русия ѝ се наложи да играе ролята на балансьор в района, защото самата тя не провокираше конфликтите и предпочиташе да запази влияние във всички остатъци от съветската империя. За нея най-изгодно бе да замрази конфликта и да бъде гарант за прекратяването на огъня.
Ереван и Баку воюваха за Нагорни Карабах два пъти. Първата война през 1992-1994 г. бе спечелена от Армения с подкрепата на Русия. Азербайджанското население напусна. Във втората война през 2020 г. Азербайджан имаше превес, защото успя да поеме контрола над териториите около Нагорни Карабах и с посредничеството на Русия сключи примирие - в региона бе въведен руски контингент и там останаха да живеят около 120 000 арменци.
На 19 септември се случи нещо неочаквано
Азербайджан нападна Нагорни Карабах под предлог че разоръжава терористи и сепаратисти и за едно денонощие го завладя. За разлика от 2020 г. арменският премиер Никол Пашинян отказа да влезе във война със съседа си и призова руския блок Организация на договора за колективна сигурност (ОДКС) и руските миротворци да предприемат действия. Но те бездействаха и скоро се надигна бежанска вълна, като за половин седмица 100 000 арменци напуснаха домовете си в Нагорни Карабах и потърсиха спасение в Армения. Никой не ги преследваше, даже азербайджанският президент Илхам Алиев им обещаваше закрила, но те знаеха, че повече нямат бъдеще по земите, обитавани от техните предци още отпреди новата ера. Светът наблюдаваше сцена - като описаната във Вехтия завет - как цял народ се вдига и напуска, за да гради съдбата си другаде.
Армения показа пасивност пред драмата на своите сънародници, защото виждаше, че вече е предадена. Ако бе тръгнала да се бие, щеше да е сама, а зад Азербайджан все така щеше да е Турция. Русия, която на хартия е съюзник на Армения в блока ОДКБ, не възрази срещу операцията на Баку. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков я нарече вътрешна азербайджанска работа.
По този начин руснаците застанаха на страната на Азербайджан. Вечерта на 19 септември пред руското посолство в Ереван избухна протест. Демонстрантите призоваваха за оттегляне от ОДКС и крещяха нецензурни лозунги срещу Путин и външния министър Сергей Лавров. Отговорът на Лавров бе лаконичен: "Ако, както твърдят някои арменски лидери, след като са разочаровани от Русия и ОДКС, сега ще търсят партньори за укрепване на сигурността си другаде, това е техен суверенен избор, избор на арменското ръководство". Злостната забележка в стил "Трошете си главите!" или "Вървете по дяволите!" изразяваше руското недоволство, че Армения се стремеше през последните години да установи по-тесни връзки със западния свят.
YouTube
Москва бе бясна, че няколко седмици преди операцията на Азербайджан
Ереван предприе предизвикателни стъпки:
отзовава посланика си в ОДКС, активизира идеята за ратифициране на Римския статут на Международния наказателен съд (който издирва Путин като военнопрестъпник), съгласи се да приеме военно обучение от САЩ, а съпругата на Пашинян пътува до Киев с хуманитарна помощ.
Пашинян е казвал, че да се разчита на Русия е стратегическа грешка. Но не е лесно да направи завой на запад, защото руснаците ще го затруднят с всички сили. Армения продължава да бъде силно зависима от Русия: дъщерно дружество на "Руски железници" контролира арменските железници, "Газпром" контролира газопроводите, а критично важното електрическо оборудване се доставя от Русия. В Армения има и руска военна база, а в Русия живее голяма арменска диаспора. Москва няма да пожали усилия, за да предизвика политическа нестабилност в Армения. Още на 19 септември имаше паралелни митинги, които призоваваха за оставката на Пашинян, защото е "предал Нагорни Карабах".
Изправена срещу Русия и Турция,
Армения няма гаранция, че ще бъде приета с отворени обятия от Запада. Тя не е страна кандидат за ЕС и НАТО, а Европа има интерес от добри отношения с Турция и Азербайджан, за да спомогне за енергийната си независимост от Русия. Когато с голямо закъснение хуманитарна мисия на ООН пристигна на 1 октомври в Степанакерт, столицата на Нагорни Карабах, не откри хора, на които да помага, а само констатира, че сградите са налице. Сякаш бе паднала неутронна бомба или бяха минали червените кхмери, които преди 48 години опразниха светкавично столицата на Камбоджа Пном Пен и я превърнаха в призрачен град.
Светът е стъписан и още не знае как да реагира. Армения се нуждае най-напред от хуманитарна помощ, за да устрои по някакъв поносим начин живота на внезапно придошлите хора. Но тя има нужда и от политическа подкрепа, защото най-простото нещо, което може да направи Русия, е да събори властта в Ереван и да настани свое марионетно правителство. След което да превърне Армения във втора Беларус.
