---
Александър Шурбанов е професор по английска литература, доктор на филологическите науки, почетен доктор на Кентския и Сърийския университет във Великобритания. Автор е на 12 поетични, 7 есеистични и 6 литературоведски книги, издадени у нас и в чужбина; преводач  е на англоезична поезия и поетична драма, в това число на шедьоври на Джефри Чосър, Джон Милтън, Кристофър Марлоу, Бен Джонсън, Джон Уебстър, Самюъл Тейлър Колридж, както и на много съвременни английски и американски поети. Последната преводна книга на Шурбанов е поетичната антология на Дилън Томас „Дордето слънцето се пръсне“, изд. „Жанет 45“ (2018). 
---
- Проф. Шурбанов, писателят като че ли се ражда със съдбовност. Важи ли това и за Дилън Томас?
- Не са много поетите, които до такава степен са се идентифицирали със своята поезия. Би могло без преувеличение да се каже: изгорели са в нея. Дори самото име на Дилън Томас сякаш предвещава поетичната му съдба. След цели седем седмици колебание родителите му най-сетне се спират на митологичното название Дилън и така записват сина си. По-добър избор едва ли би могло да има. На уелски това име е свързано с морето – човешко същество, възникнало от вълните. И първите си уроци младенецът получава тъкмо от близкото до родното му място море, което предпочита пред училището. Уелс и Дилън Томас са неразлъчни от началото до края на живота му. Уелският колорит, уелският пейзаж и атмосфера, повеите на древните уелски легенди пронизват и обагрят цялото творчество на поета.
- Странно е, защото той дори не е говорил майчиния си език.
- Неговият език е езикът на голямата английска поезия. Тъкмо този език той изучава настървено с четене и подражание на всевъзможни стилове още от детството си, но характерната уелска емоционалност и мелодичност напира от всеки негов стих. Както Томас сам казва: „С нозете си съм в Уелс,  а с главата – в Англия“. Показателно е, че всеки път, когато изпитва трудности в писането, той се връща в Уелс, за да се зареди с творческа енергия, за да почерпи сокове от родната земя. Но без всякакво съмнение е неразделна част от английската литература, както са и Уилям Бътлър Йейтс, и Робърт Бърнс, и Джонатан Суифт, и Джеймс Джойс, и Уолтър Скот. Защото английската литература е по-голяма от Англия. 
- Многобагрената образност на Дилъновата поезия криеше ли „подводни рифове“ за преводача?
- В нея е цялата енергия и цялата прелест на тази необикновено ярка поезия. Преводач, който не усеща магията на Томасовата образност, силната й сетивност  и способността й да излъчва множество често противоречиви значения, без да изгубва своята вътрешна цялостност, не бива да се докосва до стихотворенията му. Ако успееш да се настроиш на нейната вълна, никакви подводни рифове не могат да те препънат.
- А какво ще кажете за пресъздаването на неговия толкова неконвенционален език?
- Поетът признава, че думите са го завладели още от най-ранна възраст. Нарича себе си вдъхновен и ненаситен ковач на думи. Преводът може да предаде само част от това развихрено словотворчество. Дилън Томас споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето: „цяло слънце беше тичане“; сетивното с мисловното: „небесносини занимания“ , превръща с лекота всякакви съществителни в глаголи, за да приведе цялото мироздание в устремно движение, разбива и установените клишета на стандартния синтаксис. Но навсякъде чувстваме, че той разрушава познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматически правила и обичайна употреба слово не за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в свежа,  неподражаема хармония. Сигурно няма да сбъркам много, ако кажа, че само Шекспир преди него си позволява толкова волности в боравенето с английския език и го изпълва с толкова нова жизненост.
- Вие самият сте поет, имате ли наблюдения като професор дали младите се  интересуват от поезията?
- Мисля, че днес интересът на младите към поезията е необичайно голям. Може би това донякъде се дължи и на леснотата, с която в наше време всеки пишещ може да публикува. Присъщо на младостта е да се изразява в поетична форма. Ден след ден блясват нови дарования. Но тези, които са избрали да се посветят на литературата, трябва да помнят, че пътят е дълъг и освен вдъхновение се иска отдаденост и издръжливост. По самата си природа лириката измежду всички изкуства е най-близко до непринудената изповед. Но тя все пак е изкуство и като всяко изкуство трябва да се учи и да се усъвършенства. В много камъни има самородна ценност, но само шлифованият камък е с непреходна стойност. Във времето на рязко масовизиране на поетичните занимания тази истина трябва да се повтаря отново и отново.
- Има ли и друга причина?
- Има и не е излишно и то да се има предвид. Съвременните електронни медии и тъй наречените социални мрежи преливат от текстове, не на последно място и стихотворни. Далеч не всички такива текстове могат да служат за добри модели на творчество. Хубаво е младите стихотворци да четат повече истинска поетическа класика, и стара, и нова, та дори да не е в електронен вид. Ако не с друго, тя превъзхожда останалото поне с това, че е оцеляла през времето, и значи може да предложи рецепта за дълговечност. 
- Литературата ни има ли шанс да преодолее регионалните теми?
- Регионалните теми са важни за литературата. Само регионалната им значимост ги обеднява и стеснява до домашна употреба. Мисля, че съвременни книги като „Възвишение“ на Милен Русков показват как една регионална тема може да се „възвиси“ до универсален смисъл, валиден за цялото човечество, и то в днешния му ден. С такива книги литературата ни придобива силата да преодолее своята „котловинна“ самозатвореност. Те не са много, но е добре, че вече почнаха да се появяват. За съжаление, у нас не се прави почти нищо за изнасяне на родните постижения извън границите на страната и за показването им пред света.
- А какво предизвика съвременното огрубяване на езика ни?
- Сигурно всичко идва от грубостта на нашето битие, грубостта на нравите, възцаряването на омразата над всички други емоции в националния ни живот, прерастването на безчовечността и насилието в норма на поведение на всички, дори на децата. Езикът е отражение на душата на една общност. Душата ни е болна. А от болестта на душата до душевната болест няма и една крачка. Най-лошото е, че примитивизирането на езика започва да влияе и обратно върху състоянието на народната душа, като задълбочава недъга, вместо да го лекува. Кръгът става омагьосан. В някои други езици го наричат порочен.
- Твърдите, че „демокрация без гражданско общество е като дърво без корен“. Кога бихме се надявали и у нас да се сформира гражданско общество?
- Имаме вече наченки на гражданско общество, слава богу. Но неговите изяви засега се ограничават в групи със специални проблеми или специални интереси, всяка от които действа сама за себе си в своя тесен кръг, останалите я наблюдават отстрани.