В България днес търговията с изкуство е почти изцяло на тъмно. Редовните напоследък скандали с фалшификати, за които няма нито един осъден, говорят същото. Но не става дума само за частните колекционери – липсата на прозрачност обхваща и попълването на колекциите на някои от обществените (държавни и общински) галерии.
„Вместо да чакам медиите, някой изкуствовед или друг, реших директно да проявя интереса си към това какво влиза във фондовете на държавните/общинските ни галерии. Какво се купува и за колко? С какви средства държавата и общините подкрепят изкуството? Това ще покаже кои автори и творби оценяват музейните специалисти“ - пише Мария Каравланова, художник от Пловдив.
В началото на 2018 г. Каравланова, която не е журналист и не работи за медия, но е професионално свързана с изкуството, се заема да проучи темата. Впоследствие създава сайт и фейсбук групата „Национални и общински художествени галерии. Прозрачност”, където в отделни публикации разказва и споделя публично всичко. Започва от Гугъл. След 1990 г. държавните и общински галерии в страната не са разполагали с никакви – или почти никакви - средства за откупки и са попълвали фондовете си спорадично, като са плащали символични суми, или пък са разчитали на дарения. Поради това повечето казват, че
в колекциите им има 30-годишна „пропаст”
– няколко поколения художници не са представени там. Но дали това е точно така?
В НХГ например за 20 години има само две (!) откупки, като едната е икона за криптата, казва през 2010-а директорката Слава Иванова. В една анкета на вече несъществуващия вестник “Култура“ (от 2012 г.) Мария Василева, по това време уредник в СГХГ, пита националните и общински художествени галерии „Колко творби сте закупили след 1989 г.?”. Трите най-големи държавни - НХГ, Галерията за чуждестранно изкуство (тогава тя все още е отделна от Националната галерия) и Софийската градска художествена галерия, не са дали отговори. Но Мария Каравланова успява да установи по-късно, че само за периода 2007-2012 г. СГХГ е откупила 236 произведения за 425 570 лв.
След падането на комунизма вече я няма партията, която да купува в мащабни обеми. Междувременно между 1995 и 2015 г. г. фондът на НХГ нараства от 30 на 42 хиляди творби - основно от дарения. Както споделя в споменатото по-горе интервю Слава Иванова: „Всички смятат художниците за индивидуалисти, но аз винаги съм вярвала, че са изключително щедри“.
Това прави по 600 дарения годишно - средно по 2 на ден
Или малко по-малко, защото през 2011-а (или 2012) са купени “малко” неща за “ограничени” средства. В същото време, по признание на директорката му, музеят страда от недостиг на депа за съхранение на наличните колекции и някои от тях са в плачевно състояние.
Въпреки обществената значимост на дарителството, не всички дарения са с еднакви подбуди. В началото на март 2017 г. доста български медии въодушевено съобщиха, че Вежди Рашидов е единственият български художник с произведения, притежавани от Лувъра. Оказа се, че скулпторът се е опитал да дари свои работи на Лувъра. Възможни са две причини: 1. Искал е да попълни празнините в колекциите на Лувъра, който все още не разполага с български автори. 2. Искал е престиж - да се знае, че той е единственият българин, който може да се похвали с произведения в най-престижния световен музей. (Но беше пропуснал, че регламентът на Лувъра не позволява.) Вежди Рашидов е дарявал и на НХГ, какво точно - на сайта на НХГ няма и тези данни.
Дълго време на дарения разчита и другата голяма и активна галерия в столицата – Софийска градска. В сайта ѝ към януари 2018 г., в раздел „Колекции“, се забелязва същият наратив: „Най-тежък е периодът 1991-2007 г., през който музеят няма бюджет за откупки и разчита единствено на дарения. ... След прекъсване от 18 години през 2007 г. Столичната община започва да предоставя ЕЖЕГОДНО средства за откупуване на творби“.
В началото на 2018 г. една новина от обратната страна на света предизвика силно вълнение в художествените среди - починала българка, живяла десетилетия в Австралия, е
завещала близо 2 млн. лв. на Националната галерия
Как ще бъде похарчено наследството на Маргарита Занеф? Това се питат мнозина, откакто бе оповестена последната воля на българката, починала през 2016-а. Първоначалната идея, която съобщи новата директорка Яра Бубнова, бе с парите от Австралия да се купи нещо на Кристо, от когото НХГ притежава само няколко студентски работи. Но това така и не се случи.
По-късно Каравланова проучва и нормативните документи, с които работят обществените галерии, и в края на м. май 2018 г. подава Заявление по Закона за достъп до информация с две еднакви искания до НХГ и СГХГ:
1. Информация за бюджета, отпуснат за откупки за периода 2007-2017 г., с конкретни цифри по години.
2. Пълен списък на откупените и постъпили във фонда им творби за периода 2007-2017 г., с конкретни данни по години, по инвентарна книга (раздел, инвентарен номер, наименование, автор, година на приемане, оценка/цена на закупуване).
Отговорът от НХГ пристига в срок. От него става ясно, че за периода 2011-2013-а са откупени 87 творби за 292 802 лв. Исканата информация по точка 2 обаче е непълна - конкретни откупни цени на отделните автори липсват (с две изключения). Обяснението е, че „са сключени договори с трети лица – продавачи, и те не дават съгласие за предоставяне на допълнителна информация относно цената на откупените произведения“.
За своя отговор СГХГ удължава срока „поради голям обем информация”, той не е оформен по изискванията на ЗДОИ, има грешки и неясноти. Например написаното „СГХГ не разполага с отделен целеви бюджет за откупуване на художествени произведения, който да й се предоставя от Столична община“ се разминава с текста в сайта на галерията: „След прекъсване от 18 години през 2007 г. Столична община започва да предоставя ЕЖЕГОДНО средства за откупуване на творби“. И списъкът по т. 2 е
без конкретни откупни цени на творбите,
със същия мотив за „третите лица”, както отговора на НХГ.
„Не приемам „мотивацията” на НХГ“, пише заявителката, „да ми бъде отказана информация за творби, експонати от националните и общинските ни художествени музеи/галерии“ и обжалва получения отговор в съда. Решението на Административен съд - София град излиза в края на 2018 г. и задължава НХГ да добави липсващите данни: „Информацията за цените на всички творби, откупени от Националната галерия за последните 10 г., е обществена и подлежи на предоставяне по реда на ЗДОИ, тъй като е налице презумпция за наличие на надделяващ обществен интерес, която не е оборена в отказа на административния орган“, гласи съдебното решение.
Чак тогава Националната галерия изпраща исканата информация. От нея се вижда, че най-ниската откупна цена е 300 лв. (за дигитален печат), а най-много е платено за картината на Султана Суружон „Портрет на момиче от Чехословакия" (1948 г.) - 20 000 лв. До днес данните така и не са качени на сайта на "Квадрат 500".
Междувременно през септември 2018 г. Каравланова подава заявления до още 31 общински галерии, искайки информация за отпупките в периода 2007-2017 г. След горепосоченото съдебно решение повторно иска и липсващата информация от СГХГ, но получава пълен отказ, който обжалва. От 33-те галерии в страната, повечето веднага са предоставили отговори. 4 галерии нямат откупки, 10 са с частични откази (вкл. СГХГ, която видимо е повлияла за отговорите на някои) и 3 галерии са с мълчалив отказ. „Реално аз трябваше да обжалвам и мълчаливите, и всички частични откази. Т.е. да водя 13 дела. Това е абсурдна ситуация за българските музеи!”, споделя Каравланова.
От различните отговори личат ясно няколко неща. За посочения период закупените от СГХГ творби са на стойност почти два пъти повече от стойността на откупките, направени от останалите общински галерии в страната, взети заедно: 627 027 срещу 376 457 лв. Същевременно броят на произведенията, откупени от СГХГ, е почти двойно по-малък: 385 експоната са постъпили в СГХГ, срещу 681 експоната за останалите общински галерии.
„Това сравнение прави Софийска градска галерия абсолютен общински
„монополист” в откупките на културни ценности
и обезсмисля всичко, изписано и изговорено за културната децентрализация. СГХГ е на първо място и по още един показател - брой откупени автори.“
Важна подробност е, че според Закона за културното наследство държавните и общинските галерии са МУЗЕИ и в техните основни фондове могат да влизат единствено творби със статут на движими културни ценности. Пак според ЗКН „Не са културни ценности по смисъла на този закон: 3. Произведения на изкуството, собственост на техните автори, или такива, които не са по-стари от 50 години”. Реално част от съвременното изкуство е бъдещото културно наследство, но щом определени автори/творби получават такъв статут още „днес”, като изключения от горното правило, то пълната прозрачност е още по-голяма отговорност и задължение.
„Всеизвестно обвинение в част от арт средите е, че Мария Василева протежира членовете и приятелите на Института за съвременно изкуство (ИСИ). Тя е сред основателите му и години наред работи успоредно в него и в СГХГ (където е главен уредник от 2003 до 2016 г.), докато не гръмва скандал именно заради съмнения, че парите за откупките на Софийска градска галерия отиват само при определени автори, а други са канени да даряват или са откупувани на наистина смешни цени.” Каравланова подчертава, че тези съмнения не са нейни, но фактът, че до днес нито са потвърдени, нито опровергани, подклажда нескончаеми спорове, противопоставяния и междуличностни войни. Не помага и фактът, че настоящата директорка на НХГ Яра Бубнова е основател, а доскоро и директор на ИСИ.
Междувременно след излизането на съдебното решението за НХГ Каравланова е изпратила повторно заявление до СГХГ, на което получава пълен отказ. Обжалва го и в средата на 2019 г. Административният съд – Пловдив оповестява Решение, което е в полза на тъжителката по всички точки: „Налице е надделяващ обществен интерес за предоставяне на информация за цените на откупените творби в последните 10 г. от Софийската градска художествена галерия. Отказът на директора на СГХГ…. е отменен и преписката е върната на СГХГ за ново произнасяне по заявлението с указания по тълкуването и прилагането на закона.”
СГХГ изпраща новия си отговор на 23 юли 2019 г. Удивителното в него е, че и той само частично е съобразен с указанията на съдебното решение. „В крайна сметка ми стана ясно, че и да спечеля поредно дело, СГХГ ще продължи да говори каквото си поиска, и в най-добрия случай ще продължи да оповестява поисканата обществена информация „на 10 години по лъжичка”. Затова, на този етап, споделям моето аргументирано несъгласие с поредния отговор на СГХГ само чрез този публично достъпен текст“, завършва Каравланова.
Очевидно търсената прозрачност, която би намалила бушуващите постоянно в арт средите интриги (спомнете си само скандалите около Венецианското биенале), е трудно постижима. Всеки отказ да се покаже нещо “на светло” върви в комплект с подозрението, че действително неслучайно се крие. Може би ще минат още много години, докато артистите у нас узреят, докато ръководствата започнат да носят отговорност по друг начин, докато политическата среда стане малко по-плодотворна. А може би това тук никога няма да се случи.
