„Не съм луд. Просто моята действителност е различна от вашата“. Думите (в свободен превод) принадлежат на Чешърския котарак от „Алиса в Страната на чудесата“. Много е вероятно обаче да са изговорени по един или друг начин от британската премиерка Тереза Мей, която вече от доста време се намира в заешката дупка на Бризхода. Няма чии други да са, тъй като Великобритания наистина разви напълно различна от нашата реалност, в коятАделина Марино нито едно от досегашните политически правила вече не важи. Още повече че привържениците на напускането на ЕС изцяло осиновиха философията на Чешърския котарак, която можем да обобщим с цитата: „Въображението е единственото оръжие, което имаме срещу реалността“. Срещата на върха на ЕС в началото на април по повод искането на Тереза Мей за още една отсрочка наистина приличаше на чаено парти, в което ролята на Чешърския котарак всъщност изигра председателят Доналд Туск, според когото „Не всички, които се лутат, са изгубени“, тоест не бива да гоним приятели от ЕС, или „Бързането води до загуби“, което означава да дадем още време на нашите приятели, както и „Не се занимавам с политика, а със съдбите на милиони хора". Тези свои думи той разви в стратегия за гъвкава отсрочка, която като по чудо ЕС прие, но наполовина. По този начин и съюзът се озова в заешката дупка.
Причината Доналд Туск да поеме нелеката роля на котарака е, че полякът не иска да е човекът, под чието водачество ЕС ще се свие на 27 членки. Затова и вложи огромни усилия в разработването на идеята за гъвкавата отсрочка от една година, чиято цел е да намали натиска на британската вътрешна политика върху дневния ред на ЕС, но и да даде шанс на Великобритания да излезе след внимателно обмисляне на всички възможни опции. Не на последно място идеята на отсрочката беше да свали от ЕС всякаква отговорност за напускането на Обединеното кралство с всички негови последствия. За Туск това вероятно ще бъде последната възможност да покаже лидерството си, тъй като мандатът му изтича в края на годината и печалбата му, изглежда, ще бъде голяма – ще остане в историята не просто като политика, успял да вдъхне нов смисъл в позицията „постоянен председател на Европейския съвет“, но и като човека, успял да спаси британците от самите тях.
Независимо от "любовта" си към британските тори Жан-Клод Юнкер също не желае да излезе в пенсия с бремето на Бризхода в сивито си след толкова десетилетия успешна политическа кариера на европейско ниво. Ветеранът на европолитиката Юнкер изигра ключова роля в британската драма, като доказа своята виртуозност, като хем насъскваше желаещите да напуснат, хем печелеше подкрепата на искащите да останат. Юнкеровата роля със сигурност ще бъде запомнена с това, че успя да направи от съюза с 27 членки единна компактна маса с общ интерес. Безспорно заслуга, която ще се изучава в учебниците по европейска история. Майсторлъкът му в европейската политика пролича и в това, че подкрепяше изцяло отсрочката, като в същото време подчертаваше, че това трябва да е краят, защото ЕС има спешна нужда да решава собствените си проблеми. Раздразнението му след срещата си личеше особено силно, когато се оплака, че медиите не са обърнали грам внимание на сделката между ЕС и Китай, сключена буквално дни преди срещата на върха за Бризхода.
Изобщо Бризходът от нашата страна на Ламанша е изцяло функция на свършващите мандати
.
Германската канцлерка Ангела Меркел също е на последни метри до края на кариерата си - дълга, умерено евроскептична кариера, по време на която тя успяваше умело да запази баланса между натиска за по-дълбока интеграция и дезинтеграция, като си осигуряваше мандат след мандат, задоволявайки максимален брой избиратели, като не заемаше крайни позиции и лавираше между проблемите. Уви, не точно така стоят нещата с френския президент Еманюел Макрон, за когото задълбочаването на европейската интеграция е единственият възможен начин Германия да бъде държана под контрол, особено след напускането на Великобритания. Това е френската политика от векове, особено след световните войни. Франция се намира в много трудна ситуация. От една страна, Великобритания беше пречка за по-дълбоката интеграция в съюза, но играеше ролята на противотежест на Германия. С напускането на Великобритания ЕС остава с по-малко големи членки, а много от малките по югоизточната периферия и в Централна Европа са твърде далече от европейската идея, твърде разнородни и непостоянни. Въпреки емоцията от падането на Берлинската стена те отново се оказаха просто сателити, този път по собствен избор. И ще играят с този, който носи най-големи ползи на режимите им. Именно за това Макрон заложи всичко, което има, за да намали отсрочката наполовина – само до края на октомври, което съвпада с встъпването на новата Европейска комисия в длъжност и новия мандат на Европейския парламент. Френският президент настояваше от самото начало Бризходът да не бъде пречка в европейските избори, тъй като се страхува, че това ще внесе допълнителна токсичност в кампанията, но както обясни литовската президентка Далия Грибаускайте, в Европа си имаме достатъчно евроскептици, така че група бризходъри няма да променят кой знае колко нещата.
За Макрон обаче залогът е много по-голям
И всъщност не само за Макрон, тъй като, ако се замисли човек, в ЕС мнозина имат полза от бризходната драма, защото отвлича вниманието от интеграционните напъни на френския президент. В момента той е единственият, който силно иска съюзът да мръдне напред, докато мнозинството е разделено на две групи - онези, които са за статуквото воглаве с Ангела Меркел, и онези, които искат съюзът да се размотае почти до самото си интеграционно начало, което само по себе си е мек изход. Този лагер се увеличава все повече и повече начело с Виктор Орбан. Журналистът Бен Джуда наскоро употреби много интересен израз "вътрешно отпадане", за да обясни този процес на фактическо излизане от съюза. Давайки поредната отсрочка, евроскептиците си купиха още време, и то в праймтайма - евроизборите. Това обяснява до голяма степен непоклатимото единство на съюза в одобрението на гъвкавата отсрочка на Доналд Туск.
Защо не трябва да се страхуваме от повече интеграция?
И защо връщането към националната държава е грешка?
Малко след периода на голямото европейско замръзване (80-те години на миналия век) германският канцлер Хелмут Кол обяви, че няма връщане назад за ЕС. Той допусна тогава, че дезинтеграцията е невъзможна. Нещо повече, той обяви, че връщането към стария манталитет на националната държава е невъзможно. Великобритания, Унгария, Полша, Италия няколко десетилетия по-късно се опитват да докажат, че Кол не е бил прав. Наскоро една изследователка сподели в Туитър, че твърдението, че излизането от ЕС е на практика невъзможно, е доста вредно за самия ЕС, тъй като показва, че съюзът е капан – веднъж попаднал в него, няма излизане. Права е, че подобна мисъл може да се зароди в популистки ум. Но ако човек се замисли по-дълбоко, ще осъзнае, че точно както националните държави, така и сегашният ЕС е само спирка от едно постоянно търсене на правова стабилност, тоест стабилност, при която правата ни и законът са водещи. В някои случаи националната държава осигурява правова стабилност, но в много други не. Съюзът на този етап е единственият път към стабилността и сигурността на континента. Завръщането към по-слаби връзки само ще пусне духа на началото на XX век от бутилката. Освен това няма да реши националните проблеми.
Бризходът не е решение на нито един от британските, а още по-малко на европейските проблеми. А отдавна е назряло времето да се намери решение на най-големите ни проблеми. Миграцията е сериозен източник на конфликти и няма лесно решение, но нещото, което може да се направи, е да се инвестират сериозни суми в интеграцията на бежанци и мигранти - учене на езици, квалификация, достъпни възможности за повишаване на образователната степен. В дългосрочен план съюзът трябва да осъзнае, че причината за наплива на вътрешноевропейски мигранти от югоизток на северозапад не е само финансово-икономическа. Тези страни влязоха недовършили трансформацията си към европейската социална държава с либерална икономика, а сега вече дори регресират. Меритокрацията не е на почит, а често, особено малцинствата, са подложени на дискриминация. Хората от тези държави не вярват, че правосъдието може да ги защити срещу по-силния на деня. И това е нещо, което богатите членки толерираха с десетилетия. Ако желаят да ограничат наплива, то те трябва да възроптаят срещу ставащото в Централна и Източна Европа. Иначе съюзът ще се разпадне под натиска на антилибералните режими, а това може да означава само едно – конфликт. Отсрочката, която ЕС даде на Великобритания, на практика спря часовника на историята. Дали и двете страни ще се възползват максимално от паузата, е спорно, но не невъзможно. Защото, както казва Чешърския котарак, ако не знаеш накъде си тръгнал, няма никакво значение кой път ще избереш.
