Наборът Миро Ст. забелязал, че вече не си говорим за казармата. И е недоволен: сякаш като я премахнали, и на нас са ни я отнели – със задна дата. Вярно, че имаше години, когато мнозина от нас вечно напираха да си разказваме преживелици от военната служба. Не бях от тях и си го обяснявах с инстинкта да изолираме някак жените си от мъжката компания. Трябва много да съм се учудил, когато професор Любен Николов, един от пионерите на модерната българска социология, съвсем сериозно определи това като невинен стремеж да се отстраним за малко от живота, който живеем. И със зрънце неосъзнат протест в него. Нещо като бягство от действителността, укоримо от гледище на онова време. Учуден или не – запомнил съм го, макар да съм забравил почти всички от онази другарска трапеза. Иска ми се да бях запомнил и повече от думите на онзи неподражаем професор.
Но ето какво възстанових в душата в добавка към това въведение...
Познавах един режисьор, талантлив и нахакан мъж, който в младостта си вечно сепваше и затрудняваше околните - със своята нестандартност, с категоричността си, със самочувствието си най-вече. Неговият напор в работата, в общуването и в налагането на възгледи за изкуството респектираше дори бюрократите от театъра. Прощаваха му и онова, което бяха обучени да не прощават.
Това обаче си беше част от неговия живот, аз бях човек страничен, понякога се срещахме на маса. Пламенните му беседи на тема художество и хуманизъм ме озадачаваха, все не можех да повярвам, че се взема толкова на сериозно. Дрезгавият му глас не позволяваше да се отклоняваш от разговора: още преди да се бе пропил както се полага, той вече имаше онзи издайнически тембър. Но не беше, още не беше и постановките му разтърсваха провинцията, която си остана неговата основна сцена до смъртта му. Избягвах диалози, а когато не успявах - внимавах какво говоря: имаше между нас нещо, което не биваше да се споменава. Защото главното в нашето познанство се беше случило преди още да се познаваме. И защото аз помнех това, а той - не.
Тайната, докато беше тайна, се състоеше в следното. След гимназията, по тогавашния закон, ни вкараха в казармата. Наринаха ни като с лопата и ни нахвърляха вътре. Школата за запасни офицери съм запомнил преди всичко с умората. Падах от умора през дългия войнишки ден, никога не си доспах, никога не си починах. Понякога ни водеха на разни “мероприятия” в киносалона, слушахме доклади, рецитации, музики, аз предимно си подремвах. Там за първи път видях Режисьора - бе старшина-школник от предишния випуск, оставен в Школата като звезда на художествената самодейност. Рецитираше някаква дълга поема за старшината и овациите бяха като на футболен мач. “Дай, другарю старшина, старата тулска винтовка” - забиваше той и по-нататък вече нищо не се чуваше от викове и ръкопляскания. Беше симпатичен, макар и доста изпъчен, радвах се, че и в тази вечно неотоплена зимна казарма има някакво, макар и странно, бодряшко изкуство. Както и някакви хора на изкуството. Така де!
Докато му налетях на тоя човек на изкуството - точно на плаца. Спомням си: пренасях някаква тесла, пратили ме бяха нещо да свърша. Режисьорът се мотаеше в края на пространството, прецених, че няма да ме забележи, а и да забележи, няма да придиря - артист нали е! Но той ме забеляза и се впи, сигурно заради това се и навърташе. Защо не поздравяваш, върни, се отдай чест, още един път, по-високо крака, ще ви науча аз как се минава край по-старши... И все това: час и половина! Когато той се умори или му стана студено, бях разглобен и рухнал. Не можех да се наведа да си прибера теслата. Един от зяпачите ми я подаде: за да бъде унижението пълно, беше се натрупала и публика. Навярно затова и Режисьорът тъй удължи представлението...
Сигурно си представяте какво съм му мислил тогава, пък и после, в десетилетията на нашето познанство.
Таях този спомен, криех го - беше твърде унизителен и за мен, за да го споделям
Пробвах и да го надживея - донякъде от самолюбие, донякъде от любопитство мога ли да се справя с това. За пореден път повярвах във вредата от алкохола, когато една вечер се понамокрихме в “Прага” и аз, сигурно от нещо сломен, му разказах този героичен епизод от собствения му живот. Човекът едва ли си го спомни, но нито за миг не се усъмни, знаеше себе си. Лицето му доби апоплектичен цвят и също тъй апоплектично застина. Допихме си в мълчание. И мълчание обви този гаден спомен. Но само между двама ни.
Той самият впоследствие беше го разисквал сигурно на десетки маси. Най-вече с мои приятели, но нерядко и с непознати. Все се намираше някой да ме информира, че той “преживява” нещо между двама ни. Изглежда никога не бе успял да го обясни както трябва, та му се налагаше да повтаря. Така нелепо, излишно и безсмислено извършеното зло се бе върнало завинаги при него. И го бе изненадало коварно. И нямаше какво да го прави. Животът му и без това не беше сладък. Бе талантлив, дързък, нахакан и в изкуството си – малцина бяха годни да простят подобно нещо.
Колкото и странно да бе, това не ни съсипа познанството. Единствено ме измъчваше загадката на какво се дължеше онзи казармен инцидент. Не беше присъщ на по-късния Режисьор, просто нямаше откъде да се вземе. Отдавах го на някакво временно затъмнение в личността, иначе за мен бе приключил в момента, в който му го бях прехвърлил да го мисли и да го преживява. Да си го изстрадва на спокойствие.
Без приятелство, но със симпатия, се виждахме до смъртта му. Имах лекомислието да се пробвам в театъра и той, без да ми се обади, постави една пиеса в провинцията, искал е сигурно да ме изненада. Сега откривам знаци за него в градовете, където е работил. Тачат делото му, приятно ми става. Лаская се, че мнозина ще го разпознаят тук и ще го споменат. Но не се заблуждавам – не всичките с добро. Както и подобава на човек като него.
Мир на праха му и дано в отвъдното да е намерил свобода и утеха. Не за да тревожа паметта му, разказвам това, пиша го сащисан от железните нотки и железните нокти на онези мъже от изкуството, които напоследък се изкатерват в кариерата (или ги пускат с парашут) и почват да секат, да млатят, да заплашват и да навикват събратята си. Да ги цензурират. Да ги злепоставят. Да ги уволняват. Да ги държат на хляб и вода. После - на глад и вода. С една дума: да ги строяват. И най-гадното – да ги поучават!
Понякога причината е просто едно неотдаване на чест
Но по-често е липса на чест.
Повечето такива хора, като станат началство, като облекат лъщящите костюми, като се сдобият с пиари и прислуга, като се видят прехранени и надплатени, съвсем чистосърдечно забравят, че някой ден пак ще се върнат в своята среда, при “обикновените” творци. При уволнените, при охулените, при оскърбените свои събратя. За да разберат (ако разберат!), че всъщност връщане няма.
И че солдафонът може да си бъде солдафон цял живот.
А артистът - само по фатална непредпазливост...
