Едва ли можем да си представим по-главоломно обръщане на курса от подкрепата, която демонстрират тези дни някои представители на медиите на Нейно величество към Рахим Стърлинг от английския отбор по футбол. Насладете му се. Някои вестници, които с радост злословят срещу него отдавна, внезапно станаха твърде чувствителни към съществуването на расизма, и то по причини, върху които те не биха се задълбочили, но той би могъл да го стори.
Наистина грозните сцени по време на два пъти прекъсваната среща в София, в която Англия би България 6:0 в понеделник, белязаха началото на нова ера, в която различни медии и спецове сега се обръщат към УЕФА за бездействието, за което те самите са били отговорни или са подкрепяли допреди 10 минути. Сигурна съм, че Стърлинг и други може да повдигнат иронично вежди на спектакъла, изнасян от някои от същите наемници, които го наръфаха за това, че си е купил къща, или пък които сега проповядват, че англичаните е трябвало да си тръгнат от мача в София. Тези играчи наистина никога нищо не разбират, нали?
Колкото до някои сектори в медиите - малко малцинство, каквито са винаги тези сектори, за тях винаги е полезно, когато могат да видят хора да отправят нацистки поздрав. Тогава всички те са единодушни, че това е расистко. Както и маймунските звуци. Определено расистко. Дори "Дейли Експрес" написа на първа страница във вторник "Англия се противопоставя на расистки фенове". За жалост много повече първи страници на "Експрес" ще имат много повече значение по нашите ширини, където расизмът съвсем не е изкоренен. Но все пак в другите страни е по-зле, така че на кого му пука?
Със сигурност на хората, които трябва да понасят расизма тук
Футболът е отражение на обществото, а не обратното. След отвратителното поведение на българските фенове в София Гарет Саутгейт унило сподели за разговорите си с чернокожите играчи на Англия: "Тъжно - заради своя опит в собствената ни страна те са обръгнали към расизма. Не знам какво говори това за нашето общество, но това е реалността."
Трябва да поздравим Саутгейт, който винаги се изправя с лице към сложните ситуации, колкото и да е изкушаващо да ги пренебрегнем, особено когато на показ излизат крайности. Той е изключителен лидер за поколение играчи, който вдъхновява по толкова много начини. (А не бива да забравяме, че той е селекционер по случайност. Всички от Футболната асоциация, на които бе платено, за да намерят скъпоструващи провали в спортно и морално отношение, се наредиха до временния селекционер, когато техните провалени кандидати залязоха.)
Саутгейт не е избирателно сляп, както се оказаха за събитията в София мнозина други, изпълнени със самодоволство. Малко е прибързано да се правим на такива в страна, чийто премиер многократно е обвиняван, че използва расистка реч, където скандалът Уиндръш (б.р. - политически скандал от 2018 г., когато се оказа, че Министерството на вътрешните работи е задържало без причина, лишавало е от права, заплашвало е с депортиране и е депортирало поне 83-ма души от Обединеното кралство) не промени абсолютно нищо и където етническите малцинства преминават през период на значително покачване на нивата на насилие и дискриминация след референдума за Брекзит.
Малка група английски фенове пееха на стадиона в София "Кой вкара топката във вратата на расистите? Рахим f...ing Стърлинг!" Вероятно това и истинските нацистки салюти означават, че не бива да говорим прекалено много за факта, че за далеч по-голяма част от английските фенове No Surrender вече е четвъртата строфа от националния химн. Тази строфа се крещи все по-високо и по-високо през последните няколко години, цели 21 години след Споразумението от Разпети петък, заедно с fuck the pope и други подобни изрази, които би трябвало да са свързани с исторически събития и реликви, но май не са. В тв предаванията от мача в понеделник се чуваше как се пее тази строфа от химна, на фона на останалата част от God Save the Queen, неофициално колонизираната песен. Точно както заведенията в градовете, където се играят мачове, са неофициално колонизирани от част от английските фенове, които смятат, че международните мачове са някакви минивойни.
Малобройните малцинства могат да бъдат влиятелни
и решението на малката група сред английските фенове да ходят в чужди градове и да забиват там знамената си, пеейки ксенофобски и сектантски песни само в името на това да провокират, за жалост, не попада във вакуум. То отключва реакциите на други малки, но влиятелни малцинства. И как не? Ако приличаш на голям човек, който отправя предизвикателство, все някой ще ти повярва. Ако има пиянска агресия, както стана в Прага предния петък, когато по полицията бяха хвърляни бутилки, имаше арести и всичко това бе излъчвано по телевизията, агресивната атмосфера на пътуващата ксенофобия бе създадена от малка, но за жалост влиятелна част от английските фенове. Репутацията им върви пред тях. Тогава местното малцинство, което няма нужда от оправдания, ще се почувства предизвикано.
Обаче другите хора са по-зле от нас, така че няма значение. Ако няма нацистки поздрави, ако не чувате добре какво се скандира и ако "Милуол" е глобен цели 10 000 лири за расистки викове на мач за Купата на Англия, ако напълно пренебрегнем по-широките теми на разговор, които Стърлинг ни предлага, за демонизирането на младите чернокожи мъже, ами... значи добре се справяме. Ние сме острието на антирасизма. Две световни войни и само един банан, хвърлен миналия сезон - отпечатайте си това на знаме и кажете на някои от местните, че ще го окачите в бара им.
