Ще ви разкажа за бай Ставри. Ама не за оня, дето яде кисело мляко по телевизията и вече е на 80 години, а майка му, дето сигурно е над 100, е много доволна, пък баба му, дето е поне над 120, е крайно щастлива. Но и там сигурно има проблем – не става ясно дали терминаторът на киселото мляко има съпруга и респективно деца. Щото, ако няма, ще изчезне родът от столетници...

Бай Ставри, за когото искам да ви разкажа, е пенсионер – от тези, чиято пенсия е под прага на бедността и сигурно хвърля капа от радост на Коледа и Великден, когато Премиерът се фука колко милиона е дал за надбавки, но мижавите 40 лв. едва ли биха стигнали по празниците и за тоалетна хартия на същия Премиер. Висшист по образование, бай Ставри приемаше всичко на принципа „каквото за другите, такова и за мен“. Е, и той ядеше кисело мляко, но не го показваха по телевизията, барем да изкара някой лев от реклама.

Пенсията на жена му, също висшистка, беше по-малка и от неговата, та жена му вече втора година гледаше в Гърция някакви склерозирали баби.

Синът и снахата бяха на работа в Англия, а щерката и зетят – в Германия, та поне тях бай Ставри не ги мислеше, но и дума не даваше да се отвори да му пращат нещо.

На току-що миналите избори той пак остана да мисли сам на родна почва – този път за Евросъюза. Вълнуваха го и Брекзита, и изцепките на Ципрас, и пируетите на Меркел.

Бай Ставри обичаше да мисли на глас и това му даваше възможност да не се срамува от мислите си. Друго си е, като си го кажеш.

Прие агитацията, че от неговия глас зависи всичко и отиде до урната. Даде гласа си. Няма да кажем за кого, както и той не каза на любопитните социолози пред секцията.

Легна си с чувство за изпълнен дълг.

Обикновено се събуждаше, казвайки си „Добро утро!“. Понеже си го мислеше.

Но нищо не чу. Гласът му го нямаше, беше го загубил.

Мамка му, помисли си, в урната ли остана? Или се изгуби някъде по пътя към ЦИК?

Искаше му се ехидно да изтананика сигналната песен „Но с добър ден да те срещна аз не мога. Как добър ден, щом не е добър денят...“ – ама останал без глас, нямаше как.

И дните се занизаха тягостно. Но пък поне можеше да мисли. А когато не е на глас, може и да псува.

Бахти и изборите! Гласували само 30%! До урните не са отишли 70%. Може би това не е незаинтересуваност, може би те са против цялата политическа пасмина...

Егати и наглостта – да се фукаш, че си победител! При положение че си взел една трета от тия гласували 30%, където има и купени гласове, и мъртви души...

Победител, а?! Ами че това прилича, както казваше Васил Цонев, на бой между шлифер и тигър.

И бай Ставри сериозно се замисли как ще гласува на следващите избори.

Примири се, че гласът ме се е изгубил завинаги.

И реши, че ще гласува с жест.

Просто ще им покаже пръст.

Сещате ли се точно кой?