Избирам телефона на специалистите от „Изгубени вещи“.

- Вижте – казвам им, – тука всички страдат, че имаме едно загубено правителство. Случайно някой да го е предал при вас?

- Няма го в нашите тефтери, господине! Последното, което са ни докарали, е една торба с бельо, употребявано. Още никой не го е потърсил. Друго да ви липсва?

- Да – признавам. – Пари!

- Хе-хе – викат онези, – господине, нещо бъркате номера! Дори да сте изгубили парите си, няма сила, която да ги предаде в бюрото ни. Не виждате ли какво става, на кой свят живеете?

- Разбирам – казвам им. – Само проверявах!

- Пари – викат онези – най-лесно се взимат от пенсионерите. Те хвърлят кинти от балконите, без да те питат за нищо. При нас всичко се регистрира, вещите се разпознават, няма мърдане, но пари тука никой не носи.

- Да ви питам и друго – продължавам аз. – Имаме и загубена външна политика. Някой нещо, а?

След проверка ми съобщават:

- Само една торба джапанки са ни донесли, внос отвън, нищо друго външно нямаме. Но като ги гледам, джапанките са голям евтинджос. Не са ваши, нали?

- Тогава – не спирам аз – да ви питам, при вас предават ли загубени хора?

- Преди време – казват – ни докараха цяла тумба и всичките повтаряха – ние сме загубени хора, пълна нула, не ставаме и за чеп!

- Брей! И какво се случи с тях?

- Нищо, същите, дето ги оставиха, после се върнаха и си ги откараха, трябвали им. Имате ли друго?

Признавам им.

- Непрекъснато чувам за изгубени неща като време, живот, късмет. За загубени реформи, за изгубено правосъдие или икономика, за внезапно изчезнала политика, за пропаднали министри, депутати и разни хора. Така стигнах до вас – все пак това е мястото, където се предават и събират изгубените неща, нали?

- По принцип! – съгласяват се с мен. – Но невинаги! Хората отдавна не са толкова честни. Не предават при нас всичко, което намерят.

После продължават:

- Има и друго. Едно нещо изгубят, после искат от нас две да вземат. Имаше един, който дойде да си търси холна гарнитура, плазма, телефони, кола и каквото друго се сетиш. А се оказа много просто – бил изгубил само жена си – и оттам дошли главоболията му. Ама ние цял месец писахме и брисахме.

Казвам:

- При мен е малко по-сложно. Изгубих си живота, много неща изчезнаха. Къде ли не питах, не ходих – нищо никъде не намерих.

- Вижте, господине –  отговарят ми най-любезно, – те много като вас се обаждат и викат, че са изгубили живота си, ама такива неща при нас никой не носи. Трябва на друго място да питате. Може би държавата, не знаем.

- Като казахте държава – случайно при вас да е попадала изгубена държава, че нещо напоследък и тя зачезна? – питам ги.

- Как изглежда? – питат ме те.

- Бая е разбрицана, покривът тече, дупките са запушени със стиропор, крепи се някак си.

- Най-добре е – викат – да обиколите пунктовете за скрап. Кой каквото откачи – все там го влачи. При нас, господине, евтини неща идват.

- Добре де  – не се предавам, – ама аз ви питам за едно изгубено цяло правителство, все пак, досега друг да се е обаждал при вас?

Те направо ми казват:

- Господине, да погледнем така нещата – ако правителството струваше нещо, щяха да ни скъсат от обаждания. Вие го дирите и сигурно ви е важно, ама пък може то наистина нещо да не е читаво и да не стигне даже до пунктовете за скрап. А пък може и някой да го е намерил и да си го е прибрал като свое, за частно ползване. Да знаете, това се случва най-редовно. Или вече никой да не пита за него, защото наистина е толкова много загубено това правителството.

- Толкова е – съгласявам се, –  че и повече!