Нищо не вбесяваше премиера така, както думата „Оставка!“. Когато я чуеше, той направо пощръкляваше. Веднага събираше най-близкото си обкръжение и го питаше:
- Каква оставка, бе?
Обкръжението мрачно мълчеше.
- Как така оставка! – не спираше да пита премиерът. – Аз почивен ден нямам, скъсах обувките си от обикаляне в държавата си, а някакви си седят на топло и искат оставката ми! На какво прилича това!
- На кого съм отказал помощ, а? – пак питаше премиерът. – Всеки, който има проблем, търси само и единствено премиера, търси мен! Запомнете го! И сега – оставка!
- На някого му се пробият галошите – търчи при премиера! На друг му падне керемида на главата – веднага търси телефона на премиера. На трети или пети му се случи природно бедствие – вода го отнесе или пожар го изгори, веднага, ама веднага вика: Да идва премиерът, да оправи нещата, че и ние да живеем като хората! Аз чувам и виждам всичко това и се отзовавам веднага.
Обкръжението премиерско се взираше проучвателно в пода и по навик си мълчеше, а премиерът не спираше:
- Как така оставка, бе? Да не мислите, че е много лесно и приятно да въртиш кормилото на държавата! Глупости! Изгърбих се от бачкане! От сутрин до вечер за всичко се грижа, за всичко отговарям.
После премиерът разпери длан и сви един пръст:
- Първо – давам храна на бедните, помагам на новодомци да получат санирани жилища, грижа се за съд, прокуратура, църква и държава.
- Второ – има ли строителство и инфраструктура – пръв съм там. Лично следя процесите, всичко трябва да бъде направено, а народът да живее щастлив.
- Трето – внимавам всички министри да са с акъла си. На когото му трябва малко стягане – дават му се хапчета. На друг, който много се е стегнал – масаж се прави, да се отпусне човекът. Има и такива министри, на които всяка седмица трябва да се прави лоботомия – да се изтрият всичките глупости, които мислят и вършат. Има министри, които заспиват непрекъснато, няма значение дали са на заседание или сами в кабинетите си, заспиват, бе! Грижа се и за тях – да са будни, да са в час. И какво получавам? Да ми викат за оставката!
Премиерът говореше, без да си поема дъх.
- Кой може да огрее навсякъде, питам ви? Аз! Кой мисли денонощно как да облече хората и да ги остави живи и здрави? Аз. Кой може всеки ден да гали народа по главата и да му разказва приспивни приказки? Аз. Кой може да затапи опозицията с две изречения? Аз. Кой е най-добър на терена от всичките? Аз. Кой тръгна да обединява света? Пак аз.
- Ще кажете – не е скромно, не бива така да се говори. Че това е хвалба, че дуя перки.
- Хвалба е – продължи той – ама я да видя кой от вас ще стане и ще се похвали със същото? Давайте, хвалете се! Траете си, нали! Щото няма какво да речете.
- Дори съм подкрепял протестиращите срещу мен! Винаги съм разговарял с тях като човек, казвал съм им много пъти, всичко ще ви дам, само оставката ми недейте да искате! Няма да я дам! Защото само аз мога да оправя всичките батаци, които ни набутаха враговете. Няма благодарност, да знаете! Каквото и да направи човек, от най-голямата криза да ви измъкне, вие никога няма да му благодарите, познавам ви аз! Така ли е?
Хората около премиера добре знаеха, че всъщност никой за нищо не ги пита, и дума не отронваха. А той не спираше монолога си:
- Всички викат – стигнахме дъното! Ама така най-после имаме твърда почва под краката! Прав ли съм, а? Защо мълчат за твърдата почва, а? Защо никой не ми благодари?
