Бездомните кучета нямаха акъл за нищо. За едно и също питаха всеки ден и веднага всичко забравяха. Така беше и днес. Видяха го да идва, да сяда в прогнилия заслон, станаха, подушиха го от всички страни и за стотен път зададоха въпроса си:

- Ти кой си, как се казваш?

- Българският национален интерес – отговори им той.

После им обърна гръб и опита да се закрие със стари вестници против нощния хлад.

А какви времена имаше! Беше здрав и силен, за един ден можеше да обиколи цялата страна или пък да прескочи до съседните държави, да се види там с колеги, да седнат, план да начертаят. Всеки ден вестниците споменаваха за него. Обикновените хора коментираха. Управниците на държавата все се кълняха в него. Много им вярваше на политиците – нали те трябваше най-добре да го познават, да го почитат и бранят при нужда.

- Българският национален интерес – пишеше във вестниците – е над всичко, той е най-важното и винаги ще бъде защитен.

Днес националният интерес не четеше никакви вестници.

- Ние – викаха политиците пред народа, – ако националния интерес не защитим, какво друго да пазим! Той е на първо място.

После го подритваха и го подминаваха с мръсна газ.

- Отиваме – казваха – на тези преговори, на най-отговорния форум в света, само с една цел – да браним докрай българския национален интерес.

И повече никъде не споменаваха за него и една дума. Не една, половин дума не казваха, нищо че обикаляха света денонощно.

Постепенно нещата съвсем загниха. Когато правеха големи събрания и митинги, политиците винаги го канеха. Ама го държаха все зад сцената, да седи там на някакъв стол и много рядко го викаха да се покаже пред избирателите и хората. Умори се да обикаля с тях, а и те се научиха да агитират народа, без да го споменават дори.

Националният интерес съвсем залиня, състари се, все по-често вечер си лягаше гладен, а сутрин ставаше с кисел вкус в устата. Политиците спряха дори да го споменават в приказките си. И той тръгна сам да обикаля, да търси властниците и да хлопа по разни кабинети.

Понякога го приемаха, изслушваха го накрак и бързо го отпращаха. После спряха да говорят с него и за него. Правеха се на две и половина, когато някой случайно им зададеше този неудобен въпрос:

- А вие какво ще направите за националния интерес, а?

Отговаряха с общи приказки и бързо сменяха темата. Или пък си правеха майтап, когато вечер сядаха на богати трапези и някой отвореше дума за националния интерес.

- Кой беше тоя бе? – питаха властниците на висок глас.

И додаваха:

- Кучета го яли него!

А всички се хилеха с пълна сила.

Младите не бяха и чували за него, а когато напомняше на старите за себе си, те само махваха с ръка и викаха, че бързат за аптеката.

Заслонът при бездомните псета беше място, където можеше да спре и да събере сили за утрешния ден!

Застилаше стари вестници, сядаше и дълго гледаше в една точка. Знаеше, че пред него е само светлото минало, за бъдеще и дума не можеше да става вече. Дори и кучетата не можеха да запомнят името му!

Националният интерес понякога се унасяше и в полусън си представяше все една и съща картина. Той пак се среща с политиците, подава им ръка и пред всички хора казва високо:

- Здравейте! Едва ви познах. С нищо не сте се променили!