Мили деца и вдетинили се пенсионери, още ли искате да ви заглавичкват с приказки?

Пък ви се ще и да са по-съвременни. Много претенциозни станахте. Докъде ли ще стигнем с тези щения? Децата искат смартфони, пенсионерите – приличен живот. Да им се чудиш на акъла, особено на вторите.

Ех, кажи-речи съвсем поетично (в смисъл „и скучно, и тъжно“) отбелязахме датата 10 ноември, която някои смятат за историческа.

То хубаво го беше рекъл един зевзек: „Може ли в едно нищо, което е на дирника на географията, да има нещо историческо?“

Ние обаче патриотично ги заклеймяваме такива зевзеци. Съвсем се разпасаха, понеже сега е демокрация. Много бързо забравиха Белене.

Да, за някои датата 10 ноември, мили деца и вдетинили се пенсионери, е паметна, за други е поредната простотия, а пък родените след тази дата (блазя им!) и хал хабер си нямат за нея.

Те дори не знаят кой е Тодор Живков – Бойко Борисов им стига на тях.

И все пак (в интерес на истината, а не на някакви си лични интереси!) радостта на 10 ноември 1989 г. беше неописуема.

Хората се прегръщаха, целуваха се, даже се твърди, че раждаемоста се е увеличила впоследствие – също като в Ню Йорк, когато за няколко часа вечерта спрял токът.

То и при нас токът взе да спира по-късно (как ще ги стигнем американците ли?), ама не беше от радост – бабите дори разправяха, че такваз тъмница у София не са виждали от времето на бомбардировките.

Но да се върнем на радостта. Народът е казал: „Много хубаво не е на хубаво!“

И като си помисли човек откъде тръгнахме и докъде стигнахме, мили деца и вдетинили се пенсионери. Тръгнахме от „Времето е наше!“, а стигнахме до „Системата ни убива!“.

А пеехме и за „Стената“, и за „Вятъра на промяната“. За да си блъскаме днес главите в стената, понеже промяната се оказа вятър работа.

Някои обаче се вписаха в новото време – точно тези, които винаги успяват, когато се обърне палачинката, да са от страната на конфитюра.

Извадихме ли си някаква поука? Това се питаха Никодим и Ставри от с. Кривец, докато си вървяха по пътя в един дъждовен ден. А на пътя – червей.

– Ако ти дам десет лева – хили се Никодим, – ще го изядеш ли тоя червей?

Абе десет лева са си десет лева – без да му мисли, Ставри изял червея и взел парите.

Не щеш ли, след време видели друг червей.

– А ако аз ти дам на тебе десет лева, ти ще го изядеш ли тоя червей? – попитал Ставри.

Никодим, който вече бил на загуба, без да му мисли, изял червея и взел десетолевката.

И какво? Никой не спечелил десет лева, но у всеки останал по един червей – червеят на съмнението...

Вие, мили деца и вдетинили се пенсионери, питате какво общо има всичко това с 10 ноември?

Какъв 10 ноември?!

Какви 10 лева?!