По обедно време в нашата бирария се наблюдава изключителен общонароден консенсус.

На едната маса седят бабички, дошли на приказки и шкембенце, на другата – угрижен чиновник, дошъл за цигара и шкембенце, на третата – снощен нещастник, дошъл за лечебна биричка и шкембенце, на моята – моя милост, дошъл просто за шкембенце.

С малко чесън, разбира се, човек трябва да взема мерки, като се качи в транспорта, около него хората да освобождават празно пространство.

И само един прави изключение от всенародното съгласие около шкембето – боде кебапчета с пържени картофки! И отгоре на всичко – май ми се струва позната физиономия.  Не обичам да досаждам на хора, които не е сигурно, че познавам, но още повече мразя да се тормозя дали онзи там няма да се обиди, ако не го разпозная. В такива случаи извиненията не са добър подход – правилният е онзи да се почувства виновен, че не ви е разпознал.

- Кво става? – питам. – Ти май не ме позна!

Човекът ме изглежда внимателно и отвръща, че никога не ме е виждал по албумите. Странен отговор.

- Ти къде си сега? – продължавам.

Той ми рече, че пак си е там. Къде „там” – не казва.

- И как е, растеш ли в службата? – продължавам разпита.

Той ми отвръща, че вече е пораснал, по-нагоре – небе.

Това ми се струва познато отнякъде, вглеждам се по-внимателно и го разпознавам – ами да, той е! Министърът на онова министерство, пред което със златни букви пише, че било министерство на интериора!

- Господин министре, радвам се, че споделяте радостите и скърбите на хората – декларирам. – Един съвет – не яжте от кебапчетата, снощни са и са ги притоплили. Що не си викнете едно шкембе като хората!

Министърът отвръща, че следобед е на Министерски съвет и не иска колегите да му се мръщят.  И без това коалицията се крепи на магия и само две скилидки чесън й трябват, за се хвърли страната в хаос.

- Е – казвам, - вие нали сте си пак там, в интериора, вашите хора ще въведат ред и тишина!

А онзи въздиша и казва, че неговите хора не искали да въвеждат вече ред, защото гражданството започнало да ги хапе. Досега само ги биело, сега – направо се опитва мръвки да откъсне.

Това ми дава някаква идея. В тая бирария съм се бил и мен са ме били. Но никога не са ме хапали, нито аз съм хапал някого. Тоя пропуск трябва да се навакса!

- Господин министре – приближавам се на педя дистанция, - може ли и аз да ви ухапя? Мръвка няма да откина, просто ей така, да има какво да разказвам на внуците!

Министърът казва, че не желае да бъде хапан, гризан и щипан и затова ей на онази маса седи охраната му, която има задължение да възпрепятства такива психопати като мен.

- А, значи тъй – ядосвам се. – Значи, за едни – може, за други – не! Ако беше дошъл някой от онази общност, която не бива да се споменава, нямаше да се опъвате никак, нали? А аз защото не съм от тях – не може! Нали уж по конституция всички сме равни до доказване на противното! Къде са ми правата? Ей сегичка виквам три телевизии и два всекидневника да видят как ме дискриминирате! Аз, макар и почерпен, съм български гражданин и имам конституционното право да ухапя когото си ща!

Министърът се притесни и рече – добре, хапи, бе, само мир да има.

Разбран човек!

Е, ухапах го, благодарих и се върнах на моята маса, при чесъна и шкембенцето да си оправя вкуса.

Да ви кажа, нашите министри не са никак вкусни.