Виж какво, рече ми моят човек, ти не си никакъв журналист, работиш само по социологическите проучвания, живият живот ти бяга на тебе, хайде, тръгвай с мен.

Заинтересувах се къде ще ходим и дали бирата ще е от по-евтинката, а той отвърна:

- На теб само пяна ти е в главата! Ела с мен сред народа, да опознаеш тежненията и проблемите му на живо!

Нямах някаква особена работа, качих се на задната седалка, защото мразя да се връзвам с колани, и потеглихме.

Оказа се, че народът не живее далече – най-много на десетина километра.

- Ето го народа – рече ми моят човек. – Как ти се види?

- Ами – народ… Как да ми се вижда!

Слязохме, отидохме при народа. Народът тъкмо колеше нерегистрирано прасе заради чумата, с едната ръка – коли, с другата – гони мухите. То прасе се коли, когато мухите са в отпуск и са отлетели да хапят в Гърция, ама като от министерството са се засилили да глобяват – няма как.

- Добър ви ден – поздрави моят човек. – Идваме при теб, народе наш, ето ни – говори! Всичките ти проблеми ще изслушаме и ще ги поставим за разрешаване направо на най-високото ниво!

- Вие пък какви сте? – изненада се народът.

Изненадата беше толкова голяма, че дори прасето забрави за какво са го гътнали на една страна, умълча се и се заслуша – да не изпусне нещо.

- Ами – запознайте се – каза моят човек. – Народ – репортер. Репортер – народ. Много ви е приятно.

Народът запристъпва от крак на крак.

- А тоя па кой е?

Като вече познат на мен се полагаше да обясня.

- Това е нашият общ народен човек – казах, - онзи, готиният, дето във всичките си действия се ръководи от интересите на народа.

- Няма такъв филм – рече народът и отново налегна прасето. – Такива не съм виждал и по телевизията! Айде, ако ще помагате, помагайте, че много рита.

Моят човек се засегна.

- Как така – не си виждал! Не си ли ме спомняш – миналата година дари сума ти пари за моята кампания! Благодарение на теб цялата махала бе подпомогната да се ориентира класово, етнически и политически коректно да направи правилния избор!

- Не помня и не ща да си спомням – каза народът. – Искате ли свинската опашчица за сувенир и – кой откъдето е? Като се пръжне, става чудно мезе!

Не му взехме опашчицата. Моят човек се обиди и рече, че тоя народ не е неговият. Но имал командировъчно за още два дни и заедно с него сме щели със сигурност да намерим истинския народ – този, който съответства на социологическите представителни извадки.

Наистина още на завоя намерихме една такава извадка – клечи в храстите и надува някакво шише.

- Здравей, народе – казахме му. – Ела тук при нас, да ти защитим интересите, че да не газим калта!

Тоя народ се оказа устат и разговорлив – това, дето ни го рече, не го разбрах съвсем, но най-общо казано, бе изключително доброжелателно към всичките ни близки и познати.

- Видя ли – зарадва се моят човек. – Видя ли каква любов изпитва народът към нас и мен по-конкретно. А ти пишеш глупости по вестниците! Веднага да вземеш да се коригираш! Ей, народе, ела да ми подпечаташ командировъчното!

Народът така възторжено тръгна към нас с доброто намерение да удари печат на всичко, което види, че ние за всеки случай скочихме обратно в колата и отпрашихме към София.

В София е безопасно, там народ няма – там са граждани, те не бият.