Когато разбра, че в държавата ни няма свобода на словото, премиерът много се ядоса.

- Кой е виновен за това? – попита той.

Станеше ли фал или пък да минеше само сянка на съмнение пред неговия взор, той винаги поставяше този въпрос на първо място.

- Кой е виновен?

Беше сам, с охраната си, и никой не се ангажираше да отговори на питането му. Премиерът помисли за секунда, после прозрението го озари – ясно е кой е виновен!

- Журналистите, разбира се, са виновни! Само те и никой друг.

- Аз – продължи приказката си премиера – как говоря с тях за всичко, а? Питам ги – има ли цензура? Няма, викат. Аз спирам ли ви за нещо? Не, казват, ние сами се спираме. Само като видим успехите на правителството какви са и ни минава всякакво желание да се заяждаме с властта.

- Ето – да речем, че някаква банка фалира! И аз пръв питам: кой е виновен?

Кой е този синковец, дето се опитва да дестабилизира държавата? Аз питам. А мене не ме питат как после вадя милиони и с тях оправям батака. Или знаят отговора, или не ги интересува.

Премиерът все повече се вдъхновяваше.

- И за друго са виновни журналистите – говорил съм пред камерите само за успехите на правителството. Ми, те за друго питат ли ме? Не. Никой не ме пита за проблеми. Така ли е?

- Така е. Аз сън не спя от грижи за страната, ама това никой не го интересува. После всеки сравнява успехите ни с онези, дето преди нас бяха на власт. Ония бяха леваци и слабаци, откога го говоря това. Каквото и да направи човек, все ще е по-добре от тях.

Премиерът се почеса в нещо като размисъл.

- Здравеопазването трябва да мине на други релси. Правораздавателните органи трябва да се реформират. Посещението на папата трябва да организираме. С президента не мелим брашно, ако имах куче, ще му подаря куче или партийка... Хъбче ще си направим. По всички въпроси имам мнение. Ама на, не стигаме до там! Включат ли камерите, само за моите успехи говорят. То няма и друго! Хвалел съм се бил! Няма такова нещо! Няма! Аз съм най-скромният човек в тази държава.

- Същото сега е и с армията у нас. Обичам да изразявам подкрепа и да привиквам генерали да ми целуват ръка в Минсъвета. Колкото за новите изтребители - може да се вземе комисиона от едните, може и от другите, така че аз давление не оказвам, изборът ще е политически и в края на краищата зависи от коя страна сопата е по-дебела. Да спорят помежду си ходатаите, аз съм над тия неща и за мене е важно само мир да има.

- После, като свърши предаването по телевизора и аз излезна на улицата, всички викат, че имало по-важни въпроси. Е, кои са тези въпроси, а? Аз съм им разрешил да ме питат за всичко. Няма забранени теми. Чуя ли, че някъде има проблем – лично отивам и го решавам. Лично! Нямам страх от работа, ни умора. И какво получавам като благодарност, а?

Охраната, която плътно стоеше около него, не трепна и не отговори. Премиерът продължи монолога си.

- Нямало свобода на словото! Брей, как тогава го говорите това, дето ви е на устата, ако свобода няма. Лично съм наредил да има свобода на всичко в държавата ни! Цяла Европа иска да се снима с мене – това не е ли свобода, а?

Премиерът пак се обърна към охраната:

- Дават ми съвети – с кого да се консултирам, какво да направя, че да се оправели нещата. Няма такъв филм! Никого за нищо няма да питам. Аз съм им разрешил да са свободни и да говорят каквото си искат.

После премиерът се погледна строго в огледалото, огледа охраната си и за хиляден път им рече:

- Не намирам за нужно да се съветвам с никого, когато знам, че съм прав.