Марта Радева е родена в Разград, но работи като учителка по български език и литература в Провадия, а една година – като командирован преподавател в Украйна. През 2010 г. е избрана за Учител на годината в конкурса на СБУ. Два пъти – през същата 2010-а и през 2021 г., е наградена с почетното отличие "Неофит Рилски" за постигнати високи резултати в образованието.
Публикувала е статии, свързани с образованието и с обществени проблеми, във в. "Сега", "Дневник", "Учителско дело", "АзБуки" и др. Участвала е в публицистични предавания в БНР. Има литературно-изследователски текстове в специализирания печат и разкази в отделни сборници.
Съставител е на помагало с тестове за обучение на седмокласници и на книгата "Цончо Родев. Афоризми, сентенции, размишления, задявки". Тя и нейни ученици са получавали отличия в национални литературни конкурси за своите разкази и есета. Работи като редактор и преподавател по български език и литература в Нов български университет и в образователната платформа "Уча се".
1. Учителката с велосипеда
Вероятно си избрах професията не по призвание, а защото в моя дотогавашен 18-годишен свят най-голямо значение имаха учителите и учениците. Знаех, че съм притеснителна, че се смущавам, когато съм пред по-голяма аудитория, дори, че пиша по-добре, отколкото говоря.
И наистина първите месеци и години отивах разтреперана на работа и сякаш на едно много дълбоко ниво не си давах сметка, че вече съм учителката, а не ученичката. Даже в началото Райна Ценова, опитна и остроумна гимназиална учителка, прекъсна едно мое смутено обяснение с думите: „Добре, добре, моето момиче! Разбрах те“.
Постепенно обаче една моя мечта, с която се запътих към учителството, започна да се сбъдва: да не постъпвам с учениците си така, както не ми харесваше да постъпват някои мои преподаватели. По този път, разбира се, ми помагаше примерът на няколко от изключителните учители, които съм имала, и на първо място преподавателя ми по български език и литература Иван Иванов. Стараех се и аз – подобно на него – да търся и развивам доброто у всяко дете. Е, разбира се, грешки съм допускала много: и в началото, и дори в зрелите си години.
Топлят ме обаче думите на бивши ученици, особено когато съм имала проблеми с тях и са изглеждали трудни деца. Едно от тия момичета, вече зряла жена, минала през „брутални изпитания“ (както тя самата се изрази), ми каза: „Тогава разбрах, че за теб е важен всеки човек. Всеки! Даже аз, която бях невъзможна“. А друга млада жена, която някога подлагаше на изпитание търпението ми със своенравния си характер, ми писа: „И продължавайте да вярвате в хората дори когато те не вярват в себе си“…
Разбира се, през годините съм се радвала на успехите на силните си ученици: на тия, които са печелили литературни конкурси, справяли са се отлично на олимпиади, матури, конкурсни изпити. Но истински победител съм се чувствала, когато след време са ме срещали някогашните „трудни деца“, до чиито домове (понякога в околните села) често съм препускала с велосипеда си – за да видя как живеят, да разговарям с родителите им или с бабите и дядовците (когато майките и бащите са в чужбина)… „Вие сте като Доктор Куин, лечителката“ – ми беше казала веднъж бабата на едно такова дете, когато ме видя с колелото.
2. Любов от разстояние
Много думи се изписаха против дистанционното обучение. Но за мен то беше любов от разстояние.
Ако преди това децата бяха навиквани, че се разсейват с телефоните и таблетите си, сега точно екранът се оказа „правилното място“, където трябваше да са приковани часове наред. И ние, учителите, до късно вечерта се налагаше да бъдем на разположение: да проверяваме домашни, да помагаме, да отговаряме на въпроси. Оплаквахме се от обездвижването, натрупаните килограми, уморените си очи, но искахме да направим възможно най-доброто за децата в този момент. Е, не всички. И сред учениците ни далеч не всички бяха настроени да помогнат това да се случи. Някои от по-големите „влизаха в часа“, гушнали телефона под завивката си и с оправданието, че нямат камера, а после така дълбоко заспиваха отново, че не можехме да ги „изкараме“ от виртуалната класна стая в края на урока.
Никак не липсваха изпитания: нали всеки ден се вмъквахме в домовете на хората, а и те в нашите домове. Веднъж зададох въпрос на едно момче, то си замълча и аз се насочих към друго дете. В този момент обаче чух ядосан глас: „Не те ли е срам?! Да не можеш на такъв елементарен въпрос да отговориш!“. И на камерата видях как една бойна възрастна жена погна внука си с шамари, а той с плач изхвърча през вратата на стаята. Продължих урока, като че ли нищо не се е случило. След часа потърсих жената по телефона и се постарах да я успокоя. Знаех, че родителите са разделени и тя сама отглежда детето. Разубедих я в решението, което беше взела: да изпрати внучето си на село и да не участва в часовете, щом е толкова небрежно.
Нещата в този случай се развиха добре. Дали заради свръхотговорността на баба си, дали заради моята помирителна намеса, това момче стана едно от най-ученолюбивите в класа. Ако преди това му пишех четворки, когато се върнахме отново в училище, вече получаваше петици и шестици по български език.
И други деца разцъфтяха след това обучение – някои от по-притеснителните момичета и момчета точно пред екрана, в уюта на дома си, придобиха смелост и самочувствие. Немалка роля за това изиграха и родителите им. Мисля, че именно през този период беше най-осезателна помощта на семействата. Имах чувството, че във всеки мой час изнасям открит урок: пред двайсетина ученици и пред още толкова, ако не и повече, деца и възрастни.
3. Цончо Родев пишеше и живееше талантливо
В прогимназията имах много добър учител по история – Пеньо Ризов. Не зная какво точно правеше този човек – даваше ни някакви цветни планове на уроците, специални таблици с ключови думи и други такива магически нещица, та уроците ги научавахме още в клас и не си спомням в тези часове да ми е било скучно. Именно той ни каза, че ако искаме да знаем повече за Ивайло и неговото въстание, можем да потърсим книгата на Цончо Родев „Наричаха ме Желязната ръка“. Веднага я намерих и я прочетох, както се казва, на един дъх. Тогава не съм и предполагала, че след трийсетина години ще се запозная с автора ѝ.
Най-напред съдбата ме изпрати да стана учителка в родния му град – Провадия. А после един колега, Борис Икономов (с когото са били съученици), ме помоли да напиша нещичко за творчеството му, тъй като щеше да гостува в един клуб. Така се запознах с този толкова интересен човек, който сътворява от живота литература и литературата превръща в живот. Оказа се, че не само книгите на Цончо Родев са увлекателни. Всеки разговор с него беше по-интересен и вълнуващ от много книги, които някога бях чела. Набеден за син на „народен враг“, младият Родев (който е бил в последния гимназиален клас през 1944 г.), е подложен на репресии. С много перипетии успява да завърши право в Софийския университет, но му е забранено да практикува и така го намира литературата, която всъщност му е призвание още от детските години.
Аристократ по произход и преди всичко по душа, писателят и неговата сестра Йоланта (лекарка в Швейцария) не таяха омраза към родния си град, където е бил разстрелян техният баща, известен адвокат с изявена гражданска позиция. Напротив, до края на дните си правеха щедри дарения за Провадия: за болницата, за нов храм, за читалището, за средношколски литературен конкурс.
Когато Цончо Родев ми е разказвал случки от детството си в това заспало сред скалите дълго и тясно градче, винаги съм се чудила дали се докосвам само до спомените му, или до присъщото му творческо въображение. Обясняваше ми, че животът в България в годините непосредствено преди Втората световна война бил доста благополучен и хармоничен. Освен че нямало големи социални контрасти, нравственият облик на хората бил на високо ниво. Почти непознати били кражбите. Живеела тогава на улица „Св. св. Кирил и Методий”, близо до църквата, една медицинска сестра. Тя имала куче (не се сещам за породата му) – Шаро. Понякога окачала на врата му кошница, разделена на части. В кошницата имало пари и бележка какво трябва да се купи. Кучето отивало право в Халите, при месаря. Месарят прочитал бележката и слагал в кошницата онова, което кучето трябвало да „купи”, като си удържал точно толкова пари, колкото струва; ако трябва, връщал ресто. После изпращал кучето (според указанията в бележката) при зарзаватчията, млекаря, пекаря… Никой не посягал нито на парите, които кучето носи; нито на продуктите – по обратния му път до дома. Всички го познавали и ценели като една от местните забележителности.
Цончо Родев беше приел като свой дълг да направи паметник в Провадия на невинните жертви на Народния съд. Успя да го осъществи с лични средства и със съдействието на Общината няколко месеца преди да си отиде – през есента на 2011 г. Разказа ми, че е мислел да постави надпис „В памет на невинните жертви на т. нар. Народен съд” (цитирам по памет). Но насън се явява баща му и го пита: „Ти само това ли мислиш да напишеш?”. И в този сън синът вижда лист с думите, които сега са изписани на паметника: „Те вярваха в Бог и обичаха България”.
Когато в началото на 2012 г. погребваха праха на Цончо Родев в семейната гробница във Варна, приятелите му пуснаха „Шуми Марица”.
А преди това, на поклонението в софийската църква „Св. София”, долетяха бели гълъби, които кацаха по ръцете му. Приехме този факт като чудо и белетристката Соня Келеведжиева го разказа в местния сливенски вестник.
4. С Украйна в сърцето
Атанас Далчев има едно носталгично стихотворение за Париж – „Защо не можем наведнъж да бъдем и тук, и там…“. Сещам се за него, когато си мисля за Украйна. През учебната 2014/2015 година бях командирована в украинския град Била Церква, на 80 км от Киев, в Първо средно училище със засилено изучаване на полски и български език. Бях единствената българка в целия 250-хиляден град и месеци наред можех да си говоря на български само с колегата си Андрий Будугай, който беше роден в Бердянск и още помнеше езика, на който общувал с баба си – бесарабска българка.
Животът на тази земя ми даваше една особена свобода, тъй като малко хора ме познаваха – мен, свикналата да бъда „като във витрина“ в своето малко градче. И в същото време ме натоварваше с немалка отговорност – знаех, че от моето поведение всички, които срещам, ще съдят и за България. Петокласниците забелязаха, че пиша в тетрадките им с една особена химикалка с гумичка, и едно момченце ме помоли да му я подаря. Дадох му я с удоволствие и тогава видях, че другите деца се натъжиха. Вечерта се свързах по скайп със съпруга си и го помолих да купи толкова от тия химикалки, колкото бяха моите ученици от пети клас, доколкото си спомням, над 45. И наистина след около месец пристигна по пощата колет от България и всичките деца държаха щастливо в ръцете си светлокафявите химикалчета със сини гумички и ги изпробваха в тетрадките си.
От това време ми остана и едно друго приключение. В празничните дни около 1 май тръгнах за Харковска област, за да търся другарчето си, с което си пишехме, когато бях в прогимназията. Наташка беше от село Лукиянцы и не знаех нищо за нея, откакто бяхме завършили училище. Пътувах с нощен влак, спах в коридора, пих от традиционния за тези пътувания горещ чай, гледах театър в Харков и съвсем на късмет взех от автогарата автобус за селото на приятелката си. Навсякъде по пътя срещах добри хора, които се чудеха на приключенския ми дух и на оптимизма ми, но любезно ме упътваха. Накрая стигнах до Лукиянцы – позападнало селце със следи от някогашно благополучие и дори с няколко полуразрушени жилищни блока. Намерих къщата, майката и сина на Наталия (той живееше недалеч със семейството си). Самата Наташка, която междувременно беше завършила ветеринарна техника, обаче имаше втори брак в съседно село, намиращо се… в Русия. Така и не успяхме да се видим. Обади ми се веднъж по телефона, докато бях в Украйна, трогната, че съм изминала толкова километри, за да я намеря.
Как ли разговаря днес Наташа със сина си и с майка си, които живеят близо до Харков?
