"Човекът от последния вагон", Марта Радева
издателство "Жанет 45"
Неочаквано свежи разкази! Не само защото във всеки от тях има някаква изненада, неочакван обрат или пък финалът е отсечен така внезапно, че мисълта на читателя продължава да тича по пътеката на сюжета дълго след като разказът е спрял. Приятното чувство за ведрина идва от широкия поглед на разказвача, от неочаквано просторната перспектива, от която се разглеждат случките. Впрочем мотивът за "широко отворените очи" се повтаря толкова много пъти, че започваме да се чудим дали е редакторско недоглеждане, или пък важен знак, който в никакъв случай не бива да пропускаме. Ту изненадани, ту уплашени, с високи дъги на веждите, с тъмни или светли очи, или дори с едно тъмнокафяво и едно наситено синьо, героите на тези разкази пропускат светлината да нахлува в мислите и умовете им.
Хората, които обитават книгата на Марта Радева, са свързани от общото място – неназования малък град, недалеч от Варна и от морето. Градец, едва различим от околните села, но старателно крепящ смешноватото си достойнство пред тях. Тук има детска градина, училище, няколко панелни блока и повече къщи с градини. Кварталната библиотека посреща и изпраща година след година учениците, все по-високи и търсещи нещо повече, нещо другаде – докато заминат надалеч. Тъмните улици, деретата, близката гора; местата за тайни срещи и премълчани престъпления, пунктът за залагания, кръчмата. Всички тези познати топоси живеят и дишат топлия носталгичен въздух на понякога досадното, но винаги любимо родно място.
Дори когато описва притеснени, пропаднали, смазани от обстоятелствата хора, гласът на разказвача звучи открито и широко скроено. Със самия си съчувстващ, но и притаено радостен тон този глас подсказва, че някъде там има процеп, през който прониква чист въздух, че съществува и възможност за промяна; а ако тя отказва да дойде, чудото е винаги добре дошло.
"Животът в малкия градец те обрича на едно витринно съществуване, постоянно си пред очите на всички." Хората се виждат, следят се – не само за да намерят нов материал за клюки, но и за да се притекат на помощ, когато има нужда. Не един и двама от героите имат помагащи професии – учители, лекари, библиотекари. Съответно, за да бъдат такива, за да изпълнят живота си с мисия и смисъл, те се нуждаят от другия. Не можеш да бъдеш учител без ученици, нито лечител без пациенти; книгите са излишни, ако няма кой да ги чете. Тази свързаност на хората, мускетарската отдаденост, отговорността към онези, които разчитат на теб, създава добруване и скромно щастие. "Но когато за пръв път се качих на скалите и погледнах надолу – към странно смаленото си всекидневие, почувствах, че ме обгръща състрадание. И дори любов. Погледнато оттук, от високото, градчето молеше да бъде прегърнато, затоплено, утешено."
В сборника чисто и ясно прозвучава учителският глас; но още по-въздействащи са моментите, в които се дава думата на учениците, дори и на най-ненадеждните и пропаднали; особено на тях. Когато тази връзка се прекъсне, училището се превръща в куха, неособено уютна сграда. Когато приятелството се занемари, започват кошмарите.
Впрочем, пространствата на съня, на морето и на мъглата, които пряко кореспондират с несъзнаваното и с интуицията, са изключително важни в този художествен свят. Споменът, старите писма, старите снимки умножават образа на всеки от героите, показват го какъвто е бил и разколебават усещането кога е най-автентичен – в миналото или в настоящето. Понякога смъртта, или онова отвъд нея, събират различните възможни образи на хората, наслагват ги и най-после ги правят завършени, щастливи и цели. "И там с изумление видях да седи жена ми, с тънковейното ѝ младо тяло от първите ни години, със срамежливата усмивка, която отдавна не разделяше възмутено слепените ѝ устни. Двете ни момиченца до нея, сега пет-шестгодишни, с радостно благоговение срещнаха очите ми и ми намигнаха съучастнически. Но на средата на малката кръгла масичка ме очакваше най-голямата изненада: незабравимите ми някогашни тетрадки със сметките и прогнозите за мачовете, цели-целенички, сякаш ме заслепиха със златната светлина на винаги изплъзващия ми се късмет, за който бях живял."
И сякаш хората успяват да си върнат любовта. Любовта към себе си, изгубена някъде там в залутаните пътища на детството.
