Казвам се Драгомир, останалото са лични данни, защитени от закона и достъпни само за висши държавни служители и момичето в кварталната видеотека. Роден съм на 15 септември 1976 г. Ако на този ден видите пременени дечица с букети и горди гиздави майки - да знаете, идват на рожден ден.
Роден съм в София, но ваканциите карах в Пловдив, а на море ходех във Варна, така че владея всички нюанси в изговарянето на звука "Л". Неслучайно споменавам тази ключова буква, защото съм от "Левски" още преди да съществува Шампионска лига и неприятни отбори, които да ни мачкат там.
Така журналистът от Дарик радио представя себе си.
1. Международен скандал
Преди години, в самата зора на кариерата ми в радиото, толкова отдавна, че дори имах думата "кариера" в речника, успях да предизвикам първия ми и единствен засега международен скандал. Започвам така бомбастично историята, за да привлека внимание, но истината е, че темата "Евровизия" тогава си носеше скандална репутация дори при самото ѝ споменаване.
За незапознатите разяснявам. Става дума за песенен конкурс, в който нито една от песните не заслужава да спечели, но все пак някоя го прави. А у нас остава илюзията, че е можело да бъде нашата, понеже и тя е на същото никакво ниво като останалите. Като водещ на българската програма два пъти вече бях наблюдавал отблизо драмите и знаех, че сърцевината на "Евровизия" е в зрелището на шоуто, не в музикалните тоналности. Онази година, за която ви разправям, на първо място излезе песента на Лена "Сателайт", която сигурно самата Лена не помни, ако вие изобщо се сещате за такава изпълнителка.
"Сателайт" започваше с кратко интро, което бегло, ама много бегло и почти единствено в моята глава напомняше на музиката от "Сънчо". Та в началото на следобедния ми блок по радиото дръпнах един монолог, в който заявих, че ако търся скандал, ще го намеря и ето – Лена е окрала "Сънчо". Много забавно ми се стори тогава, чак звукова съпоставка направих, така беше модерно. Толкова абсурдно беше сравнението, че няма накъде повече! По онова време и аз, и социалните мрежи бяхме млади, така че не ме разнесоха по стените, но пък ми обърнаха внимание вестниците в любопитните си колонки на последна страница. В повечето случаи бяха схванали шегата и допълваха цялата дандания около конкурса с този мой нелеп пискюл.
Дотук нищо странно. Чуждестранната преса обаче имаше навик (може би още го има) да обменя някои новини с родната и не щеш ли, няколко немски вестника препечатаха тази пикантерия. Още можете да намерите интернет вариантите им, зад името ми седи възрастта в скобки.
И от следобедната закачка излезе съвсем злободневна сериозност, в която български радиожурналист (!) обвинява немците в кражба. А те, както знаем, са особено чувствителни, когато ги обвинят в нещо. Засегнати дамен унд херен се надпреварваха да обясняват колко сме назад и дори получих официално писмо, на което много се смях. Да ви кажа честно, такива нервни реакции в коментарните полета предизвика шегата, че вече си мисля напълно сериозно – Лена май наистина е откраднала интрото на "Сънчо" и за нищо на света няма да си го признае. За протокола: аз пръв я разобличих.
2. Адреналин в Пловдив
Вторият ми сезон в Explore Bulgaria по National Geographic трябваше да е посветен на Пловдив. Предишното издание за софийските потайности вече ме бе представило в ролята на екстремен изследовател на градската среда. Пораснало, но неостаряло момче над 40 с къси панталони и енциклопедични познания по сценарий. Това съм аз. За да не доскучае на зрителя разчитането на вехти карти, се налагаше да летя с парапланер, да карам сегуей, да пълзя в подземна пещера и да практикувам паркур – все любопитни от кинематографично гледище занимания, далеч от сравнително ленивата ми природа. Приех ги естествено и в крайна сметка преминах през тях без видими щети, дано сте гледали резултата.
Пловдив обаче е град, известен със спокойствието си, а разказът там държеше на свой ред да има адреналинови нюанси. Затова в един от епизодите трябваше да изкача отвесна двадесетметрова скала, алтернативен вход към Стария град, който, разбира се, никой не използва. Опитът ми в алпийското катерене клонеше към нула, затова от екипа ме пратиха да взема няколко урока на специална стена под надзора на специалист. Специалистът, уви, се оказа твърде зает, за да ме надзирава, и ме остави да се самообучавам, което завърши със зрелищно падане от ниско и впечатляващо изкълчен глезен три дни преди началото на снимките. И през ум не ми мина да подложа на риск сгъстения снимачен график, така че се явих за началото, стегнат с бинт и дисциплина. Ако ви се струва, че ходя малко странно, да знаете, че това е максимумът на усилията ми.
Елементът с катеренето на скалата обаче беше ключов. Гребане в кану и седене върху покрива на Часовниковата кула на Сахат тепе може да се случат и с контузия, но състоянието на крака ми предизвика съчувствие дори в най-опитните скални катерачи, които ми асистираха в сцената.
Вероятно щеше да е още по-забавно, ако бяхме показали и самото подуване. Но принципът в документалистиката е да уловим момента на случване, а това вече беше отминало. Така че ето ви най-добре пазената тайна на епизодите. Тайна, от която и до днес мога да позная кога ще вали.
3. Ако не си смешен, загубен си
Страхът от сцена и критична публика е едно от най-сериозните предизвикателства, познати на човечеството. Затова не е странно, че всичките ми интереси по отношение на екстремността са насочени именно натам. Жанрът се нарича стенд-ъп. Ако не си смешен, си загубен, колкото и симпатии да си предизвиквал преди това. Удоволствието е сравнимо само с опасността от постоянен провал. Така или иначе, се пробвах в тази сфера, обиколих доста барове и клубчета, съпътстван с неизменната изненада защо го правя, след като е рисково, а и не носи финансова печалба. Човек все по някакъв начин избира да се самоизпитва, нали? Забавното е, че мълвата, че го правя, беше повече от реалната ми публика. Това ми донесе и едно наистина специално участие с доста висок залог.
В рамките на "Синелибри" Жаки Вагенщайн покани знаменития израелски автор Давид Гросман в София. Книгата му "Един кон влязъл в бар" беше спечелила "Ман Букър" и разказваше горчивата история на един стенд-ъп комик, който между реалната болка вкарва и по някоя друга шега, за да е по-приемливо за публиката. Горещо ви я препоръчвам. На някого му беше хрумнало, че като част от представянето могат да поканят роден стенд-ъп комик, който да разкаже два-три вица. Коварна клопка, защото книгата е изключително умна и до голяма степен тъжна. Повикаха мен, без дори да знаят, че съм фен. В крайна сметка се наложи да разсмея организаторите, еврейския посланик, многобройната му охрана, самата Жаки, режисьора Фолкер Шльондорф, доведен преди официалната вечеря, и няколко дежурни възрастни дами, които обикновено присъстват на такива събития с доброто желание един ден да прочетат книгата. Денят беше този, в който научих за смъртта на Рони от "Сентиментъл суингърс".
Възрастните дами не приеха добре шегите, охраната на посланика гледаше във всевъзможни посоки, само не и към мен, самият посланик прие дипломатично закачките с него, а Жаки превеждаше на Фолкер, така че и двамата нищо да не схванат. Давид Гросман обаче разбра, че съм го разбрал на свой ред. Посвещението му върху моя екземпляр беше второто най-ценно нещо след насълзените му очи. Не питайте какво съм приказвал оная вечер, стенд-ъпът не е жанр, който може да се преразказва.
