Хората реагират различно на извънредните мерки. 

Един си купува тоалетна хартия, друг се затваря и работи като луд. 

Пушкин отишъл в Болдино да оправи някакви документи и да влезе във владение на близкото село - подарък от баща му за дълго отлаганата сватба с Наталия Гончарова. Там обаче избухва епидемия от холера и Пушкин остава под карантина цялата есен, която става най-напрегнатия творчески период на поета - "Болдинската есен". 

Един приятел поет ми е на гости и му разправям тая работа, и той нали е нежна душа, няма да седне да работи, ами почна да си прави сметката, ако тия дни умре от корона, дали ще му се брои за трагична смърт и да стане голяма работа посмъртно.

- Сега е моментът - вика - да загина красиво и да вляза в читанките. Както е казал Висоцки - кто кончил жизнь трагически, тот истинный поэт. Ако много народ го застигне гибел, хората ще изгубят близки и няма да им направи впечатление, че съм напуснал тоя свят. И на погребението ми никой няма да дойде, и въобще ще се прецакам. Ако обаче ме хване в края на епидемията и ритна камбаната току преди да възстановят обществения живот, хем ще се покъртят хората, хем ще могат и да се разтъпчат, като дойдат да ме уважат в последния ми път. И тогава даже ти, безсърдечен господине, ще се трогнеш и ще кажеш: той беше като нас, ала много по-добър! И хоп - в читанките, може да изместя "Балканджи Йово" или някоя глава от "Немили-недраги"...

И приятелят ми се унесе в поетични мечти по задгробната слава и вписване в националното ДНК. Аз понеже съм си малко реалист, разправям на моя приятел:

- Зарежи тая работа, така и така пропусна да умреш млад, тая корона на твойте години никой няма да ти я зачете за трагически героизъм.

Обаче приятелят ми си знае неговото:

- Правителството, вика, взема такива мерки, че само единици ще загинат и няма да мина с конвейера, ами ще се отлича. В същото време Генерал Годжи от Кризисния щаб каза, че ще загинат хора и то такива, които обичаме - явно мен има предвид. Все пак си мисля, че една корона ще ми стои много патетично като ореол, ти как мислиш?

Аз му възразявам, че правителството и щабът са в пълна безтегловност, извършват произволни движения, говорят един през друг неща, които си противоречат, вземат някакви решителни решения, които решително се коригират и още по-решително се тълкуват в няколко посоки. В същото време най-важният консуматив - тестове за вируса, няма, а и здрав разум много не се забелязва.

- Ти недей така - настоява приятелят ми. - Хората си знаят работата. Жена ми полудя по Генерал Годжи, а мисля, че и той я харесва! 

- Това пък откъде разбра! - почнах и аз да се шокирам. 

- Ами така се гледат през телевизора - обясни поетът. - Той като каза: "ще загинат хора, които обичаме", тя почна да ме гледа накриво, а той метна един влажен поглед през телевизора - право в деколтето ѝ! Не съм слепец, тия работи се усещат и жена ми не съм я набил, само защото съм широко скроен и си имам друга работа, за читанките съм тръгнал, а по тоя път няма маркировка и пътни знаци, хе-хе! - приятелят ми горделиво се изсекна и аз малко се притесних. 

Казах му:

- Човече, слез на Земята, тръгнали са измамници и влизат по къщите уж да дезинфекцират, пък изнасят каквото си харесат. 

- Сериозно! - сепна се той. - Жена ми днеска се уговаряше с двама дезинфектанти, единият си беше облякъл униформа като на Генерал Годжи! 

Реших да го успокоя:

- То у вас бездруго няма какво да се изнесе, ама за жена ти не знам! 

Приятелят ми вече се обличаше нервно и между два ръкава трескаво ми обясняваше:

- На жена ми имам доверие, но абсолютно всичките ми съчинения са вкъщи, тези разбойници ще ги откраднат, ще ги издадат от свое име и ще умрат от корона, за да ми откраднат славата и мястото в читанките! 

Той хукна към у тях си с разпилени коси и сладко замайване от извънредните мерки и емоции.

Нищо да не се пипа с ръце! Вкъщи и поетите вдигат крак, за да натиснат бравата.