"Насилието в България е в много широк диапазон. Насилие може да бъде обида, удари, може да бъде и „дай си телефона да видя с кого си говориш“. Това заяви в интервю за БГНЕС Жана Панделиева, координатор на телефонната линия на Фондация „Анимус“ за хора, пострадали от насилие.
„Най-често звънят хора, при които нещо се е променило. Например, вербалният шамар вече е станал физически. Нещо, за което в началото човек е несигурен в една връзка, вече е нарушило границите. И ако човек започне да се чувства притискан, това често е начало на една връзка с насилие - посочва Панделиева. - Обяснението, че да ти се провери телефонът е нормално в една връзка, или че ако се обичат двама души, всеки ще казва какво си мисли и какво прави. Важно е да се каже, че това, че човек крие телефона си, не значи, че крие нещо от партньора си, или пък прикрива нещо нередно“.
Шамарите много често идват по-късно във връзката - когато тя стане по-стабилна. Например, с появата на дете, или със сключването на граждански брак - тогава насилието става по-изявено, и от психическо, то става физическо, защото обикновено мъжът смята, че жената вече е негова собственост. Много често насилие започва по време на бременността, или със сключването на брак, тоест със започването на едно разбиране за собственост и за това, че другият ти принадлежи и си правиш каквото си искаш с него, разказва Панделиева.
В почти всички първият етап на желанието за контрол е партньорът да иска да провери кореспонденцията ви, впоследствие да иска да присъства на всеки ваш разговор с други хора, после да настоява да се отделите и да прекъснете комуникацията с родителите си, а накрая и да забрани на партньорката си да не излиза навън и да спре да ходи на работа. Това е абсолютно нарушаване на границите, защото човек има личен живот, контакти и комуникация, добавя Панделиева.
Тя разказа, че на ден средно между 15 и 20 сигнала постъпват от възрастни хора.
„Понякога хората просто имат нужда от това да споделят какво са преживели, да получат мнение отстрани, и да се убедят, че границите им са прекрачени, също и да установят кое е форма на насилие, и дали за една връзка е нормално това, което им се е случило. Много често хората, които се обаждат, се страхуват, че някой ще ги съди, а това не е така“, посочва Панделиева и допълва, че нерядко дори близки хора осъждат жертвите на насилие, като това е прикрито под маската на загрижност. „Коментари от типа на „стига си търпяла“, „какво правиш с него още“, и др. са форми на обвинение, и с това все повече човек се свива в себе си, което не трябва да е целта. Човек трябва да се почувства обичан и нужен, за да си тръгне от насилника“, допълва координаторът.
На въпрос има ли насилие над мъже, Панделиева съобщи, че такива случаи има, но те са често на възрастни хора, които са малтретирани от децата си.
„Имаме обаждания както от мъже, така и от жени, които разказват по-скоро за насилие от вече порасналите им деца. На всекиго предлагаме опция да им се помогне, в зависимост от състоянието на човека. Ако е много възрастен, понякога хората са болни и по-трудно могат да предприемат някакви мерки. По закон те имат същите права, както и младите, но понякога им е по-трудно да намерят адвокат или психолог, или разкарването по съдилища може да е напълно невъзможно, дори и физически. Има едно нещо, което използваме в разговорите, е, че ако човекът е със заболяване и има ТЕЛК-решение, той има право на социален асистент и може да се обърне за помощ чрез него. Също така може да се обърне чрез роднини – например, едното дете може да упражнява насилие, а другото да е с акъла си и да помогне“, с тъга разказва Панделиева.
Възрастните жертви на насилие след инцидент се опитват да омаловажат случилото се, като казват: „Това не е насилие, просто той е нервен и избухва.” Друг механизъм е оневиняване на насилника и поемане на вината за инцидента: „Той е останал без работа и затова е толкова избухлив и нервен и понеже жена му го остави, той е много нещастен и затова пие и избухва, защо ли ми трябваше да питам дали е платил тока”, или „На него сега му е трудно, но като си намери работа, ще спре”.
Панделиева съобщи още, че държавата няма обща статистика за това колко хора стават жертви на насилие под различни форми. Липсва и единна система, която да обедини данните на различните държавни служби и агенции в страната, затова е трудно да се придобие представа за мащаба на този огромен проблем.
