Статуята на лейди Даяна, открита на 1 юли в една от градините на двореца Кенсингтън, е ужасна — би стояла по-добре в центъра на Скопие. И въпреки че британските медии не биха се сетили за това сравнение, преобладаващото мнение за бронзовото подобие на принцесата на Уелс е съкрушително - пише „Гардиън“, в текст, посветен на упадъка на изкуството да се правят паметници.
Като оставим настрани обичайното съчувствие към вече порасналите деца на Даяна и тълкуванията на отсъствието на принц Чарлс от откриването, повечето медии критикуваха качествата на скулптурната композиция - и по-точно липсата им. Според Джонатан Джоунс от „Гардиън“ това е „неудържим вой на художествено абсурден патос“. „Кич и архаизъм“, писа Daily Telegraph.
Това не е изненада, напротив - случва се често, и то не само в Англия. В края на миналата година разголената фигура на Мери Уолстоункрафт (писателка и феминистка от XVIII век) на Маги Хамблинг в Лондон предизвика много спорове — въпреки твърденията на авторката, че фигурата не е на иконата на феминизма, а на жената въобще.
Едновременното издигане и събаряне на статуи е ритуал, който продължава десетилетия. Самата Хамблинг също не се сблъсква за първи път с общественото неодобрение. Това ѝ се случи и с нейния Оскар Уайлд от 1998 г. близо до гара Чаринг Крос, който Independent нарече „умишлено безвкусна, глупава трагедия в стил мадам Тюсо“.
И често критиците са прави. Не живеем в златна ера на фигуративната скулптура. Има скулптори, достатъчно опитни, за да оформят бронза в нещо, което наподобява човешка форма. Но в тълкуването няма жар, в позата липсва жизненост.
При липса на тези качества, започват трудните и банални обяснения. Казват ни, че статуята на Даяна е с деца, защото тя обичала децата. Е, повечето хора обичат децата. Може би щеше да е по-интересно, ако скулпторът се обърне към нейната работа с жертвите на противопехотни мини и СПИН. От друга страна, може би не: ако се направи лошо, това щеше да е мъчително.
Има проста причина за посредствеността на съвременните статуи. Някога скулптурата е била толкова ярка форма на представяне, защото не е имало по-ефективен начин даден човек да не бъде забравен, от това да бъде увековечен в бронз или мрамор, в естествен или в по-голям размер.
Днес има технологии, които дават много по-силен спомен за Даяна, отколкото парче студен метал. Снимките и видеоклиповете са все по-вездесъщи и достъпни, и това не е се отразява добре на енергията и целта на скулптурния портрет като форма на изкуството. Това е особено очевидно при някой, сниман толкова много, колкото принцесата Уелс. На името на Даяна вече има детска площадка и фонтан в градините Кенсингтън и Хайд парк, които я обезсмъртяват по-радостно и красноречиво от статуите. Това са убедителни модели на запазване на паметта.
През същата седмица, когато бе издигната статуята на принцесата, паметници на две кралици - нейната свекърва Елизабет II и Виктория, бяха съборени в Канада в знак на протест срещу наскоро откритите масови гробове на деца от коренното население около училищата, къдено са били изпращани принудително.
Изглежда, че в живота на статуите има два момента, в които всички говорят за тях — когато ги издигат и когато ги събарят. Във времето между тези две събития те са едва забележими.
