Quantcast
С добро и с лошо за софийските паметници от XXI век | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

С добро и с лошо за софийските паметници от XXI век

Монументите имат свой живот във времето, сякаш противно на идеята, че са сложени веднъж и завинаги
1 585
 снимка: Емил Л. Георгиев
Спорната статуя на света София, създадена от Георги Чапкънов в зората на века.

Процесът на преосмисляне и преоценка на миналото през паметниците не е нов феномен. В Испания например през 2007-а решиха със закон въпроса с монументите от времето на Франко - кои да се махнат, кои да останат и кои да отидат в музея. В САЩ също тече преосмисляне - сещат се в някой университет, че един от основателите му е имал неприемливи днес възгледи, и въпреки заслугите му го махат или прибират във вътрешен двор. По друга линия вървяха преоценките на паметниците от Юга - загубил в Гражданската война на САЩ, та и там се търси отдавна вина със задна дата. Но този процес беше, общо взето, кротък и незабележим, ако човек не се вълнува много от темата. С Black Lives Matter той истеризира до абсурд, а агресията спрямо паметници от двете страни на океана намери място в медиите по цял свят.

България е част от голямата картина, макар паметниците ни, общо взето, да запазват целостта си.

------- 

Не помня конкретния повод да започна във Фейсбук албума „Софийски паметници от XXI век”. Било е на 3 март 2017 г. Но животът на паметниците ме вълнува още от 80-те. Защото, да, паметниците имат свой живот във времето, сякаш противно на идеята, че са сложени веднъж и завинаги, за да увековечат и отдадат почит на значими хора и събития и да предадат паметта за тях на идните поколения. Те се променят – установявах при многото си пътувания по изложби в различни градове из България през 80-те и 90-те години на миналия век.

Че са подложени на влиянието на атмосферните условия, е ясно и неизбежно. Поддържането им обаче зависи от хората – конкретно в общинските администрации, но като цяло от отношението и нагласите в обществото. Най-видими са радикалните промени, които доведоха в началото на 90-те до премахването на монументите, свързани с комунистическия режим. Останаха обаче паметниците на съветската армия – този в София се превърна в обект на протестни граждански и артистични намеси, поради което неговият живот стана изключително динамичен и интересен. Това се дължи преди всичко на

 

оспорваната памет, на която се явява носител

 

Съветската армия е била увековечена като „освободителка” през 50-те. Но за идните поколения - всъщност това сме ние, днешните хора - тя е „окупаторка”. Идеологическият ореол е отпаднал и е останал само историческият факт: на 5 септември 1944-та СССР скъсва дипломатическите отношения и обявява война на България. В живота на този паметник тече борба за надмощие не просто на два възгледа - той е свързан със символичната власт, която този от миналото се опитва да налага чрез него върху днешния.

Но колкото и да е динамичен, животът и на този паметник е разтеглен във времето. Привлича вниманието на обществото в критични моменти и по определени поводи, а в периодите между тях е по-скоро незабележим – като всеки друг, който срещаме в ежедневието и в градската среда...

Подтик за създаването на албума „Софийски паметници от XXI век” със сигурност се явява и „Визуалният семинар”, организиран от Института за съвременно изкуство и Центъра за академични изследвания през 2003-2006 г. Настойчивото вглеждане в градската ни среда, в обществените взаимоотношения, отразени в нея чрез видимите противоборства на отделните ѝ елементи; откриването на „визуални нередности” през проектите на художниците (тук конкретно на Лъчезар Бояджиев) или през позициите на власти и граждани в публичните дискусии (в една от тях се формира и мотото на семинара: „Визуалната среда е жизнената ни среда”) – всичко това при мен остана в навика да наблюдавам града. А част от него са и паметниците.

Именно на публична дискусия с кандидат-кметовете на София през 2003-та, организирана от „Визуалния семинар”, зададох на Стефан Софиянски въпроса

 

как се появи т.нар. символ на София на Ларгото

 

Отговорът му бе: Чапкънов имаше идея, беше намерил и парите – и така стана. Попитах го: това значи ли, че всеки, който има идея и е намерил пари, може да сложи в центъра на София каквото си поиска? Отговор не получих, но май за първи път тогава видяхме кмета не усмихнат, а някак разгневен. А въпросът беше важен заради механизма, по който се появяваха вече новите паметници – тези от XXI век. 

Впрочем моменти от „Визуалния семинар” са представени понастоящем в ретроспективната изложба на ИСИ-София „25 години и 5 теми по-късно” в НГ Двореца – тя продължава до 29 ноември 2020 г.

Логично, а и символично бе в началото на албума „Софийски паметници от XXI век” да сложа споменатата статуя на София. Тя бе издигната на Ларгото в самото навечерие на 2001 г. на мястото на премахнатата десет години по-рано статуя на Ленин. Дори ако оставим настрана

 

не твърде високите ѝ, меко казано, естетически качества,

 

тази замяна се оказа символична по много линии. Идеологически ясният и вече неприемлив паметник бе сменен от обект с неясно съдържание и колебливо название. В началото бе поставена като статуя на св. София, но образът няма нищо общо с иконографията на светицата. А освен това градът носи името си не от нея, а от Божията премъдрост (Христос като Бог-Слово), на която е посветен едноименният храм от VI век в столицата. В крайна сметка в цялата си противоречивост статуята бе преименувана в „Символ на София”, а в Уикипедия е наречена просто „Статуя на София”. С пояснението, че е „езическа алегория на християнската светица”. Което е парадоксално, защото това сменя последователността на две исторически епохи и предполага, че градът някак се е върнал към езичеството. 

В албума „Софийски паметници от XXI век” обсъждам именно противоречията в тези творения, които се появяват в градската среда вече в нашето време. При всяко от тях те са специфични в зависимост от естетическите качества и авторските постижения или провали. Но те изтъкват и общи проблеми, доколкото са свързани с

 

паметникови моди, при това не само у нас;

 

доколкото опират до механизма, по който се поставят в публичните пространства, и ролята на общината в него; доколкото открояват демократични тенденции, които обаче сякаш подриват самата идея за историческа памет и почит. А всичко това има значение, защото става дума за произведения в градската среда, които, колкото и да изглеждат незабележими в ежедневието, с присъствието си влияят неусетно на мисленето и вкуса на всеки от нас.

В дискусиите може да се включи всеки – профилът ми е публичен. Ето три от последните попълнения:

 

Симеон Радев

Днес най-сетне го видях на живо и го снимах. Паметникът на Симеон Радев, открит на 21 ноември 2019 г. от югоизточната страна на НДК.

Първоначално мислеха да го сложат до Съдебната палата - дори изляха бетона за него. Но се отказаха, защото не беше минал през експертния съвет на Столичната община. Е, после е минал някак, та ето го при НДК. Там може всичко явно.

Избрах най-добрия за самия него ракурс – но от това не става по-малко вдървен, бъбрив и нелеп. Да беше само бюст, си мислех, че това би спестило безсилието при ръцете, а най-вече ужасните крака. Силех се да не ги гледам, а не можех да откъсна очи от тях. Хем се предполага, че са обути в панталон, хем е търсена някаква анатомична структура в коленете. И получилото се нещо средно е неприлично направо.

След т.нар. паметник на братя Прошек си мислех, че по-слаб паметник вече не може да се яви в София. Оказва се, че може...

На гърба му пише: „Паметникът е изграден от Обединената Велика Ложа на България по идея на фондация „Достойни българи”, 2018, Автор – Янко Бонев”

 

Радой Ралин

Виждането му на живо ме шокира, признавам си. Хем бях подготвена от снимки в медиите какво да очаквам, хем се надявах да видя все пак паметник. Но когато минувачите пред мен се разстъпиха и ми разкриха тази гледка... 

Тип градинска пластика с жанрова сцена, стъпила върху малка бабуна. И не се вписва дори в тенденцията „паметник на костюм” – въпреки подробностите в облеклото, пък после човек да мисли дали е добър, или лош. 

По идея паметникът е – или поне беше - отдаване на почит някому за заслугите му към обществото и оставяне на памет за него на поколенията. И ето тук се обърках. За какво почитаме Радой Ралин, се запитах. Представен е като местния зевзек, малко нещо луд, но като цяло безобиден – това беше тъкмо образът, който властта по времето на соца му беше създала, за да неутрализира критиките му към нея.

И питах Гугъл за какво (би трябвало) да го почитаме. Прочетох: „Често минаващите покрай скулптурата младежи си правят „Здрасти“, като допират ръце, защото тя е с човешки ръст, стъпила без всякакви постаменти направо на плочника”. 

Да, като за „Здрасти” става. И котенцето е умилително... 

Поставен е на 24 май 2012 г., авторът му е Георги Чапкънов.

Прочетох още: „На сутринта след откриването на паметника при букетите се появява лист с надпис: „Радой Ралин – будната съвест на народа при комунистическото мракобесие“. Някой тогава се е сетил да напомни – временно и явно несръчно – за какво би трябвало да го почитаме...

 

Махатма Ганди

Най-сетне да кажа добра дума за паметник в този албум. 

Дело е на скулптора Иван Русев, архитект Станислав Константинов. Открит е в Южния парк на 6 септември 2018 г. в присъствието на президентите Румен Радев и Рам Натх Ковинд.

А добрата дума е преди всичко защото имаме скулптура с много добре намерен баланс на стилизация и реализъм, включително в съчетанието на материалите бронз и бял мрамор. Реалистичните черти от портрета „отекват” в набелязани детайли в ръцете и в сандалите, да кажем, но без да се натрапват и без да нарушават символиката на цялото.

Освен това добрата ми дума е заради това, че тук наистина има паметник. Макар и с нисък постамент, все пак е отделен от простосмъртния минувач като мен. А и фигурата, макар и незабележимо, е над човешки ръст. Но колкото и да е незабележимо, това е важно за респекта, който се предполага, че тя трябва да събуди у зрителя.

На трето място – в духа на паметниковата демократизация напоследък – композицията успешно изпълнява ролята и на паркова скулптура. С много добре намерено място в средата, в едно отклонение от главната алея, нито много близо, нито много далеч от нея. А благодарение на едно детенце, което снимах с майка му (с нейно разрешение, разбира се), забелязах, че ушите и рогцата на козата са лъснати от пипане. Защото, да, преди всичко тя привлича вниманието на децата. Наличието на козата е обяснено в надписа: през 1931-ва Ганди заминава с нея в Лондон на конференция за независимостта на Индия.

И докато преглеждах в Гугъл информацията за този паметник, попаднах на публикация от септември 2020 г., че ще бъде дарен на Варна, защото „Софийската община не го искала”. Сетих се, разбира се, за паметника на Ганди, който искаха да махат във Великобритания покрай истерията BLM, където той беше обявен за африкански расист и т.н. Обаче се оказа фалшива новина. Във Варна буквално тези дни предстои да открият друг паметник на Ганди, направен от индийския скулптор Рам Сутар.

Айнщайн бил казал: "На бъдещите поколения ще бъде трудно да повярват, че някога човек като Махатма Ганди, от плът и кръв, е ходил по земята". 

Още

Заляха с боя най-новия паметник в Ню Йорк

04.10.2021

2075
„Това е момент на поетична справедливост“

23.09.2021

358
В Русия откриха два паметника на Железния Феликс в един ден

15.09.2021

855