Столичната театрална публика тази седмица получи живо доказателство защо спектакълът на Явор Гърдев „Опашката“ по едноименния роман на Захари Карабашлиев бе обявен от „Академия Аскеер“ за най-добро представление на сезона, а за изпънението си в него топактьорът Владимир Карамазов бе удостоен от Съюза на артистите с награда „Икар 2022“ за водеща мъжка роля. Гостуването на продукцията на Плевенския драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Народния преизпълни голямата зала до краен предел, тоест от официалната ложа, където бяха настанени президентът Румен Радев и първата дама, чак до последния ред на втори балкон, където зрителски крак в последните години рядко стъпва. Постановката събра ценители от няколко поколения и може би в спомените на по-възрастните от тях неволно е събудила една паметна фраза от „Коварство и любов“ на Шилер, произнасяна някога с особен патос от младия Стефан Данаилов: „…и аз ще разкажа на света как се става президент!“. Точно това, само че в съвременен вариант, разказва и спектакълът „Опашката“ – мощна политическа сатира с елементи на трилър, с ярки препратки към родния обществено-политически живот, и в същото време – универсална, незасегната от локалния ни комплекс, глобално обобщаваща. За разлика от романа в драматизацията на Явор Гърдев героите нямат конкретни (камо ли български) имена; като „българска работа“ донякъде се възприема само проваленият финал на политическия проект от разказваната история. Но къде ли не се случва човешката глупост или нелепо стечение на обстоятелствата да объркат и най-перфектния политически сценарий…
Сюжетът в „Опашката“ се заплита около писател с обещаваща кариера (Карамазов), който, съвсем ненадейно за него самия, на фона на тотална криза и протести, е поканен от неясна политическа формация да се кандидатира за предстоящите президентски избори. Първоначално интелектуалецът е безразличен към предложението, след това – заинтригуван, а впоследствие започва да вярва, че би могъл да е човекът, който ще промени нещо, сякаш никога не е чувал сентенцията, че пътят към ада е постлан с добри намерения. С навлизането в клопката на задкулисието, в механизмите на „дълбоката държава“, той се променя: става по-груб и арогантен, приема играта на големите играчи. И все пак в нея не губи докрай симпатичния си човешки образ, озарен от любовта. Дали обаче няма да предаде и нея?!
Със зряло майсторство Владо Карамазов отиграва амплитудите в поведението на своя герой: от нелишените от самоирония отношения с останалите в началото до властните изблици, присъщи на ролята, която е избрал да приеме… В образа на неговия Виктор Франкенщайн, оформил го от политическа нула до обигран кандидат, виждаме Михаил Билалов – простоват, но всесилен (понеже е свръхинформиран) човек от „службите“. В друг от менторите активисти се превъплъщава Екатерина Стоянова. Вечно недоволната майка на Кандидата, оспорваща всеки негов избор, е Светлана Янчева, която в ефектна скороговорка се оплаква от живота – жалко, че вече сме гледали доста нейни „клонинги“. Младата Надя Керанова е годеницата на бъдещия президент: тя единствена се опитва да върне героя към истинската му същност и към недописания му роман, но ненадейно поникналата й опашка я прави неприемлива в очите на обществото и ще доведе до фатални катаклизми…
В тъканта на спектакъла присъстват като мотиви и обект на сатиризиране редица норми и клишета на новия ред: машинациите на властта; прекомерната политическа коректност; дискриминацията – реална или въображаема, на жените, различните и различността; ролята на PR-а и фалшивите новини в гримирането и трансформирането на реалността… Визуално представлението е решено от режисьора Явор Гърдев и сценографите Свила Величкова и Ванина Цандева подобно на митичното черно кабаре „Старицата от Калкута“: почти всички сцени се развиват в слабо осветен интериор, сред тъмен декор, свързвани от тревожната музика на Калин Николов, която обещава бутафорен апокалипсис. На светло на авансцената Кандидатът и целият му антураж излизат едва на финала, когато го застига развръзката – колкото парадоксална, толкова и логична.
