В изложбата, озаглавена „Изкуство без/със времето?” Софийската градска художествена галерия предлага днешен поглед към няколко произведения от един преломен за българското изобразително изкуство период. Удава ни се възможност да проверим дали творбите, които преди 30, 20 или 5 години са били съвременно изкуство, с времето не са се оказали временни. Или пък предоставят днес възможност за някакъв нов прочит - със или без авторите им да са имали такива намерения - каквато е идеята на кураторите. Периодът общо взето съвпада със заглавието на книгата „Въведение в българското съвременно изкуство 1982 - 2015” на Весела Ножарова и малко го надхвърля.
Първото, което стряска посетителя при влизането в познатата зала на втория етаж на СГХГ е, че архитектурата ѝ е променена. Издигнати са две нови стени, които я разделят на три преливащи едно в друго помещения и по този начин задават посока на движение на зрителя.
Второто, което може да го стресне, е датировката на работата на Милко Павлов Resentimenti - голяма абстрактна рисунка, изпълнена в техниката на фротажа - 2027 г. Тоест художникът ни дава възможност за надникнем в бъдещето (му) или да се замислим за ролята на времето в изкуството.
В същата посока повече или по-малко увлекателно ни водят и останалите произведения на живописта, графиката, фотографията и инсталацията, включени в изложбата. Любомир Минков събира в едно състезание съвременни спортисти с древногръцки атлет. Иван Мудов си прави серия „автопортрети” в минало, настояще и бъдеще време, включващи „информация” от гледачка на кафе, в които като елегантни орнаменти са се появяват и отпечатъци от изпитите чаши. Сашо Стоицов свързва по логически абсурден, но естетически ефектен начин темата за социалните права в съвременноста с изобразителната стилистка на средновековните ислямски миниатюри.
Сред произведенията, пред които посетителите се задържат най-дълго, са тези на Недко Солаков и Севда Семер. Платното „Вечност” на Солаков от 1987 г. показва нищожността на нашите актуални драми и скърби, изобразени с комбинация от фигурки на къщички и хора в горната част на картината - в сравнение с огромната тъмна бездна на всичко, случило се преди нас. В рисунките от серията „Имало едно време" времената на египетските пирамиди, Светата инквизиция, рицарството и други са остроумно освежени с помощта на елементи от нашето съвремие.
„Петгодишен дневник на любовта и близостта, 2018-2023” е инсталация, включваща дневници, рисунки, текстове… всички свързани с една интимна връзка. Тя е интересна не с някакви разголващи подробности, а с това как развитието на връзката и процесът на създаването на произведението си влияят взаимно. Интересно в този все още незавършен „проект в процес” е и че авторката има петгодишен план „за любов и близост”. Да се надяваме, че на лично ниво петилетките ще се окажат по-успешни, отколкото на обществено.
Освен вече споменатите автори, кураторите Даниела Радева и Лъчезар Бояджиев са включили още произведения на Мария Зафирова, Божидар Бояджиев, Любен Петров, Стефан Янев, Лъчезар Бояджиев, Георги Тодоров, Надежда Олег-Ляхова и Боряна Росса. Изложбата ще остане в галерията до 5 април.
