Паметна изложба на големия наш карикатурист Милко Диков в навечерието на 95-годишнината от рождението му ще се открие официално на 6 март (четвъртък) от 18.00 часа в галерията на Съюза на българските художници на ул. „Шипка“ 6. Тя ще продължи до 26 март.
Милко Диков (1930 – 2023) е един от най-награждаваните наши художници – в България и в чужбина. „Беше сред малцината, достойни приживе да бъдат наричани легенда. Причина за това е не само дългият му житейски път, а творческото му присъствие до последно във всички национални изложби на карикатурата“, отбелязват от СБХ.
Роден е в град Троян. Завършва Художествената академия, специалност „Керамика,“ при проф. Стоян Райнов през 1960-а. Известността му обаче идва с многобройните публикации на негови карикатури и рисунки в периодичния печат. Милко Диков е автор и на шест анимационни филма. Секция „Карикатура“ към СБХ организира настоящата изложба, за да отдаде почит към творчеството на своя бележит колега в годината, когато се навършват 95 години от неговото рождение.
„С целия си абсурд и илюзорност карикатурата е универсално средство за общуване между хората. Не е нужно да знаеш езици, за да я разбираш. Самата карикатура е език. Не се налага да я разчиташ като уводна статия. Не търсиш текста под нея, когато го няма. Разчиташ рисунката, нейната графична лексика, посланието, което носи, смешното и тъжното, мисловната изобретателност, дискретността на поднасянето, интелигентността“, казваше приживе Милко Диков.
Всичко започва с утрото на човека, вярваше той. И си спомняше с блага, носталгична усмивка детството и ранната младост: „Рисувах по рецептите на баща ми, лекар по професия, по белите полета на готварските тетрадки на майка ми. Рисувах ужасни физиономии, танкове и самолети, батални сцени. Редактирах вестници, но никога не стигах до втори брой, защото първия не ме задоволяваше и започвах отначало. Обвиняваха ме в непостоянство. Бях разсеян в училище и още по-разсеян в живота. Не можах да науча таблицата за умножение! Не бях спортист! Обичах книгите и своите фантазии. Съчинявах стихове. Композирах мелодии, които никога не записах с ноти. Обожавах киното. Израснах с всички недъзи и преимущества на времето си... Бях студент в Художествената академия в София, където отпечатах първите си карикатури. Ставах рано и хуквах към вестникарската будка, за да разтворя новия брой. Феноменът тираж ме смайваше! Толкова хора купуваха вестници, гледаха карикатурите ми... Започнаха да назовават името ми. Сладката тръпка ме топлеше и импулсираше. Всичко ставаше леко, от само себе си. И мисленото, и рисуването...“.
В продължение на много години Милко Диков рисува, получава признания и награди, прави изложби в познати и непознати градове и държави. Известността го радва, но и изостря мнителността му. Експериментира различни техники, става перфекционист, дори педант. Печели много почитатели и още повече врагове. Получава признания, които го трогват, но и отрицание, което го съсипва...
„Сега ме учудват чистите линии на някогашните ми работи. Плътността и стилистика на графичните ми творби. Търпението и предаността, с които съм ги износил върху белия лист. Все още харесвам някои от тях. Но ги гледам като чужди. Вече съм друг, не мога да прокарам една сигурна линия. Стана мека и непослушна. Отива в страни от желаната посока. Нервира ме! Но продължавам да рисувам с нея. Дотолкова ѝ свикнах, че не бих я заменил с друга“, беше споделил преди години един от доайените на карикатурата у нас.
За него тя е смях и ирония, закачка и сатира. Но преди всичко е философия, начин на мислене. „И през миналия век, когато се роди като критика на живота и нравите, и през нашия, когато разшири територията и обнови техническите си и стилистични похвати, и през новия, двадесет и първи век“, е веруюто на Милко Диков за изкуството на карикатурата.
