Режисура: Ермира Горо и Ханес Ланголф
Участват: Рафаел Пардило, Александрос Ставропулос и други

На темата за неспирния стремеж на човека към щастие е посветен танцовият спектакъл "Глухарче" на Културен център "Онасис" - Гърция, който беше показан в театър "Азарян". Заглавието е част от афиша на приключилото преди дни 13-о издание на "Световен театър в София". Концепцията и режисурата са дело на Ермира Горо от Гърция и на Ханес Ланголф от Германия, които се изявяват и на сцената. Творческата биография и на двамата е свързана със световноизвестната британска компания "DV8 Physical Theatre". В представлението са вплетени личните истории на някои от участниците и на техни познати, а водеща е идеята, че сме престанали да се забелязваме един друг, особено в условията на големия град. Посредством изразителната сила на движението и образите се "визуализират" крехките, неустойчиви връзки между хората в нашия динамично променящ се свят. Действията, които човек извършва във всекидневието си, ги виждаме тук като че показани през увеличително стъкло - хиперболизирани, заострени, ярки. Сякаш героите в спектакъла "съвпадат" с изпълнителите, излезли на сцената с дрехи от собствения си гардероб (костюмите са дело на Кристос Делидимос). Сценографията на свой ред е в голяма степен възстановка на съвременния бит - маса, лаптоп, мобилни телефони, столове. Последните обаче са на колелца и неведнъж сме свидетели как, едва постигнали някаква близост, персонажите започват да се оттласкват един от друг. Оттласкването може и да е от самия себе си, както внушава първата сцена. В нея, прибирайки се у дома, освен с дрехите си жената се разделя и с "втората" си кожа. Ципестата обвивка, която тя с методични движения сваля парче по парче, е също алюзия за сложната, многопластова човешка природа, както и за пъстрия спектър от социални роли, които всеки изпълнява. "Искахме да се потопим във вътрешния свят на човешките задръжки и да намерим начин да разкрием радостта от преодоляването на собствените ни граници", разказват създателите на проекта. С танц - в буквалния и преносния смисъл - се претворява добрата стара максима, че можем да влезем в положението на другия едва когато се напъхаме в неговите обувки. На фона на завихрилите се страсти - напрежение, негодувание, гняв, но също така и самодоволство и триумф (всички те, пресъздадени безсловесно, единствено с танц) - във въздуха се рее късче от прозрачна материя, което можем да оприличим на цветните кошнички на глухарчето. Растението, което символизира в спектакъла крехкостта на човешките взаимоотношения и нетрайността на онова, което само си въобразяваме, че сме изградили и постигнали.