„Рисунката — без ограничения“ се нарича новата изложба в столичната галерия „Структура“, с автори, работещи в областта на съвременното изкуство и куратор Мария Василева. Рисунката е структурно понятие в изобразителното изкуство, тя е в основата и в началото му — първо с остър камък върху кост или с въглен върху стената на пещерата, докато се стигне до най-разпространения масово практикуван вариант — молив върху хартия.
В днешния свят, под неизбежната влияние на интернет, анимациите, хип-хоп културата и комиксите, моливът и хартията не са най-обичайните медии на художниците, които се занимават със съвременно изкуство. Но понякога и те прибягват до това класическо съчетание, както например работещата в Париж и София Боряна Петкова. Някои от рисунките ѝ са изпълнени директно върху стените и касите на вратите в галериите, където ги представя. В „Структура” показва хартия с размери около 200/140 см, покрита с гъста мрежа от хиляди вертикални, хоризонтални и диагонални щрихи.
Ако това са
„Линиите на желанието”,
по-голямата им гъстота в определени зони създава „скупчвания на желания“, подобни на тъмни сенки… В текста към изложбата Мария Василева пише, че при Боряна Петкова рисуването е почти перформативно, като участието на тялото и неговите енергични движения в процеса на създаване са от съществено значение — но това няма как да го видим.
Особено интересни са „рисунките” на Калин Серапионов, с които той в някаква степен предизвиква зрителя да му стане съавтор във въображението си. Художникът не е използвал никакъв инструмент,
Този художник рисува с езика
и натрупва думите като частици от пъзел, с които да сглоби(те) цялата картина. Серията от 8 видеа, показани на два дисплея, е наречена „На края на деня”. Към всеки дисплей има по два чифта слушалки, така че видеата могат да бъдат проследени от 4 души едновременно. Първо на дисплея се появява изписана една дума — „жена” или „мъж”. После, на фона на звук от молив върху хартия, започват да се появяват дума след дума, описващи какво точно рисува художникът: „лице“, „лявата страна“, „черна коса“, „малка брадичка”, „плътни устни”...
Първата изненада, когато се чува характерно изпращяване, и излиза надпис „моливът се счупи“. Дотогава вече всеки зрител е нарисувал в главата си, поне донякъде, своя женски портрет. Сеансът продължава още няколко минути, докато на дисплея вече няма място за нови думи.
Мини-изложба в изложбата
е подредил Симеон Симеонов под името „Рисунки (Отворени-затворени пространства), 2010-2023 г.” Тя включва около 40 рисунки с формат А4, изпълнени с моливи, включително цветни и гипс. Особеното е, че всяка от рисунките е 3D (подобно на панорамните детски книжки, популярни преди години) и повечето могат да се отварят и затварят — не се препоръчва на посетилите да правят това, но няма и нужда.
Една от рисунките например прилича на илюстрация в медицински атлас. Човек с разкъсани и леко повдигнати части от кожата на гърдите и стомаха, колкото да се види, че отдолу има вътрешни органи. Друга има в центъра си издутина, под която очевидно се крие нещо, но какво — можем само да гадаем. Друга по-малка, детска рисунка?
Последната творба, към която искаме да привлечем вниманието ви, е „Отливки от лицето на автора, сладолед и пясък“ на Надежда Олег Ляхова, от 1999-2004 г., което я прави и най-старата в галерията. Произведението е пърформанс от две части , представен на дисплеи като с фотоси и видео. В първата част художничката изработва отливки на лицето си от сладолед, и храни с него свои колеги. В този сюжет се усеща
нещо канибалско, което може да се случи във всяка гилдия.
Но сладоледените лица, останали неизядени започнат да се топят, да губят чертите си, и скоро от тях не остава нищо човешко. Дали пък това не е предупреждение за драматичните последици от глобалното затопляне? Лицата от втората част, тези с отливки от пясък, имат по-щастлива съдба. Те прекарват последните си часове излегнати на плажа, подреден от авторката край брега, докато морето не ги погали с една-две вълни и не си ги прибере обратно.Това е напълно зелен, природосъобразен, безотпадъчен творчески процес, при който няма и никакво източване на ресурси. Някой би могъл да го нарече „Мечтата на Грета”.
В изложбата участват още Нина Ковачева, която използва черен туш, за да разказва драматичните истории на съвременния свят; Светлана Мирчева, която съчетава директния език на графичния дизайн с дискретния опит на личното интимно преживяване; Петър Минчев, който „разтяга“ идеята за рисунката между концептуалното и илюстративното; Леда Ванева, опитваща се да запечата върху хартия отраженията на светлината, за да улови неповторимостта на мига; Кирил Прашков, който среща обекта с художествената идея за него; и Красимир Терзиев с колаж, представящ визията му за произведение в градска среда.
Можете да разгледате цялата изложба „Рисунката — без ограничения” в галерия „Структура” до 25 март.
