Драматургът Стефан Цанев има пиеса, озаглавена „Всички луди ме обичат“. Но явно и той обича лудите, защото превръща уж маргиналните им образи в ярки и сочни театрални роли. Така е и в „Мистерия с кон“ – една от най-новите премиери на Сатирата, където изпод развлечения пуловер на Лудия напира мощен комедиен талан, подправен с щипка екзистенциална тъга. Запознайте се – това е младият актьор Александър Григоров. Алекс казва, че в разговорите с режисьорката на спектакъла Анастасия Събева са стигнали до извода, че неговият луд до някаква степен се припокрива като герой с Дон Кихот – вечния борец с вятърни мелници. Освен това е и носител на познание, защото по пиеса, докато всички останали седят и спорят затворени в кръчмата, единствен той идва отвън и може да излиза от нея – тоест, ако приемем, че кръчмата е „нашият“ свят, той се е сблъсквал и с „другия“ свят, по-големия.
Такъв е и пътят на самия Александър Григоров до Сатиричния театър. Роден е в Сопот, завършва Строителния техникум в Сливен, после четири години работи в общината в Карлово – в отдел „Устройство на територията и общинска собственост“, известно време следва и българска филология в Софийския университет. Трупа умения и практика в различни области, докато някак спонтанно стига до идеята, че иска да се пробва и на сцената – записва се в актьорската школа на Малин Кръстев, а след това канидатства в НАТФИЗ, където попада в класа на доц. Ивайло Христов. „Колкото и да изглежда многопосочно моето приъствие в живота дотук, нефокусирано и ненасочено в определена посока, смятам, че всички неща, през които съм преминал, са всъщност много единни, тъй като ги правя аз. Моят живот и досега, когато вече работя като актьор, си е останал почти непроменен, моето разбиране за живота си е останало почти същото, просто средата около мен се е променила“, разсъждава Сашо. И дава пример с един от големите ни артисти в близкото минало – Петър Слабаков, който също е имал пъстра биография: бил е леяр, тракторист, завършил е икономика, докато най-накрая акостира в киното и театъра. „Не че се сравнявам с него…“, скромно добавя Григоров. Другите също не го сравняват. Защото го оприличават – ни повече, ни по-малко – на един от още по-великите ни комедианти: Георги Парцалев.
„Веднъж след представление сме седнали
в гримьорната с колежката Йорданка Стефанова
и нещо си говорим. В един миг тя се обърна към мен и каза: „Страшно много приличаш на Парцалев!“. Тя е отдавна в Сатиричния театър, работила е с него. Застреля ме с тия думи!“, разказва Александър. Признава, че е чувал за себе си характеристиката „новия Парцалев“ или „младия Парцалев“ и преди, но я приема по-скоро като журналистическа хитрост или като чисто човешка склонност да определяме нещо ново и непознато чрез нещо вече добре познато. Или пък като мярка за абсолютна отдаденост към професията. „Аз съм себе си – той е бил себе си. Не се сравнявам с никого, но пък е голяма чест да те сравняват с такъв човек. Той е недостижим, не се опитвам да го повтарям. А това, че някой вижда прилика, е огромен комплимент за мен“, убеден е актьорът.
Щастлива случайност или целенасочено преследвана позиция е за него работното място в Сатирата? „Не е било мечта, но се превърна в съдба. Превърна се в мой дом, извинявам се за клишето. Със сигурност мога да кажа, че това е моето място. Чувствам се добре тук, имам прекрасни колеги, театърът се грижи много за актьорите си“, твърди Алекс. Той още не се е дипломирал, когато директорът на Сатиричния театър Калин Сърменов гледа Радичковата „Суматоха“ в НАТФИЗ и решава, че непременно трябва да има в трупата си този самороден талант, който играе ролята на Иван Гамаша. „Това не е нещо, което аз съм постигнал – просто такава е моята природа: по-характерна, по-комедийна“, пак скромничи Григоров. Той едва ли ще забрави скоро първата си роля в Сатирата – в английската комедия „Нещо се обърка“, когато ударно трябва да влезе в състава, за да замести контузен колега. В пиесата трупа самодейни актьори играят, че са професионалисти. И естествено, не „нещо“, а всичко се обърква. „Беше предизвикателство, защото трябваше да илюстрираме някакви дарби, каквито всъщност нямаме. Трудно беше, особено за човек, за когото това е първа роля на професионална сцена, но само с хубави чувства се сещам за нея“, споделя Александър.
Той от малък обожава доброто старо
българско кино – филмите с Апостол Карамитев, Тодор Колев
Георги Парцалев, Константин Коцев, Иван Кондов. Фамилията Григорови от Сопот са артистични, широки души, обичат бохемските компании, в които да се посмеят и да попеят, ала Сандо, както по мъжки го нарича баща му, е срамежливо дете („Донякъде и сега съм такъв…“) и избягва публични изяви от типа да носи знамето на патронния празник на училището или да участва в любителски театрални постановки на класа. Затова, когато в едни по-късни години, изненадващо и за него самия се събужда интересът му към актьорството и го отвежда в школата на Малин Кръстев в Младежкия театър, близките му реагират с почуда. Но го подкрепят безусловно. „Не знам и аз как стана – не съм си го обяснявал, а и не търся обяснението. Явно, че има някакъв път, който човек трябва да следва, и аз се радвам, че моят ме изведе тук. Пак казвам, при мен актьорството не е било мечта, но стана съдба“, подчертава „новият Парцалев“.
Работата в театъра в момента заема почти цялото му време, но Сандо използва буквално всеки свободен ден, за да отскочи до Сопот при родителите и по-малкия си брат, който също се е посветил на творчески занимания – графичен дизайн, рисуване, фотография. „Семейството е голяма моя опора. Те са винаги зад мен, във всички мои решения, дори когато са смятали, че са неправилни“, отчита актьорът. И друго нещо го тегли към родния град – сопотските чешити. „Неслучайно Вазов пише „Чичовци“ за местната общност. Познавам някои от днешните образи и те по нищо не отстъпват на събратята си отпреди 150 години“, уверява комикът, който вече е превърнал в рефлекс склонността си да наблюдава интересни хора и да „купува“ от тях особености, които може да използва при изграждането на някой бъдещ персонаж.
И сопотчани се радват, че имат посланик на града в столичния Сатиричен театър. Александър не е първият – един от основателите на трупата, легендарният Енчо Багаров, също е оттам, напомня младият артист. И връща лентата за свое паметно гостуване в Сопот със спектакъла „Милионерът“ по Йордан Йовков, когато му се стоварва ситуация от вида „И да искаш – не можеш го измисли“… Алекс има сцена с Кирил Бояджиев, Ирина Първанова-Раши, Иван Панев и Илиана Колева, когато между тях се възцарява неловко мълчание.
„Абе, кой си забрави текста?!“
чуди се Григоров, при което в проточилата се пауза изведнъж като насън осъзнава, че е той. Колегата Бояджиев с половин уста започва да му подсказва репликите, докато намери обратния път. Ето пример, когато у дома стените не помагат… Зрителите, разбира се, не се досещат за сериозността на положението, но конфузът задълго остава във фолклора на екипа.
Но иначе Григоров има всички основания да е доволен от актьорския си старт в Сатирата, където може да го гледате или вече сте го гледали и в „Криворазбраната цивилизация“, „Два билета до Майорка“, Политическото сатирично кабаре. Преди дни започнаха репетициите за „Буржоата благородник“ от Молиер под режисурата на Бойка Велкова, а там нашият герой също ще е един от главните. И камерата го обича: дипломният късометражен филм на Крис Захариев „Един асансьор разстояние“, който по думите на режисьора „пропътува целия свят и прибра шепа награди“, с Александър начело, вече е на разположение в YouTube; още няколко екранни произведения с негово участие са заснети, монтирани и чакат премиера. Сред тях е и най-новият филм на неговия учител Ивайло Христов (в предишния, „Страх“, Сашо вече се разписа). Младият актьор не крие, че много би искал един ден двамата да са рамо до рамо било на снимачната площадка, било на сцената. „Това ще ми достави голямо удоволствие и…стрес. Представи си, в един момент се виждаме след години с професора и аз ако играя лошо, той ще си каже: „На какво съм го учил този човек?!“, тревожи се Алекс. За да се убеди, че такава опасност няма, това просто трябва да се случи. А дотогава често ще си повтаря един от съветите на своя най-първи театрален педагог, също желан партньор за някой бъдещ проект – Малин Кръстев, който казва: „Научи се умно да чакаш“.
