Руслан Мъйнов се завърна на сцената на Сатиричния театър, както подобава на истинска комедийна звезда – в образ, изигран навремето от още по-голяма, глобална звезда: Луи дьо Фюнес. Българинът от Бесарабия е в главната роля в пиесата „Оскар“ на Клод Мание, залегнала в основата на незабравимия едноименен филм с най-смешния френски актьор. Повторното възшествие на Мъйнов на сцената на Сатирата става 2 десетилетия по-късно от предишната му поява там. „Така се случи, че преди много години тогавашният директор Рашко Младенов ме покани да играя в една много хубава пиеса – „Самоубиецът“ от Николай Ердман. Не на щат, а само за ролята. И сега, като идвах насам, докато слизах от колата, гледам, че той върви насреща ми. Мина покрай мене: „Добър ден“ – „Добър ден“, жив и здрав, слава Богу. Виж как нищо случайно няма на този свят! Как мога да предполагам аз, че ще срещна Рашко Младенов точно преди този разговор?!“, удивлява се Руслан, докато отпиваме първи глътки кафе за вглъбяване в интервюто.
Мрежата е запазила от онова време възторжен отзив за изпълнението му като малкия човек Подсекалников, комуто колективната принуда не позволява дори да сложи край на живота си. „Великолепен актьор! Това е първото, което ти идва наум след спектакъла… Оценката е за Руслан Мъйнов, известен със скечовете в тв-предаването "Хъшове" и успешните си чалга-хитове. Ето, че той е чудесен на сцена и то в класическа пиеса… Факт е, че текстът на Николай Ердман е чудесна възможност да покажеш кой си в театъра“, пише критикът под заглавието „Да живее самоубиецът!“. „Че то тогава нямаше Интернет?!“, шегува се с днешна дата актьорът. Той не е забравил декора от постановката на Недялко Делчев – дългия коридор с много врати в комуналното жилище от ранния соц, нито пък отличните си партньори: младата Албена Павлова му е жена, а страхотната Пепа Николова – тъща; участват още Димитър Манчев, Васил Попов и почти целият тогавашен състав на Сатирата. Сега, в спектакъла „Оскар“ на Венцислав Асенов, му е не по-малко уютно. Колегите са топли, с отношение и най-важното: невероятно талантливи, отбелязва Руслан. В представлението
той и старата му любов Алекс Сърчаджиева
си подават топката като съпруг и съпруга. „Ние винаги сме били приятели, не сме се разделяли с лошо. Минаха много години оттогава, спомените вече не са толкова актуални и не ги нося непрекъснато у себе си, но приятелството ни се запази. Александра е прекрасна актриса – мащабна, с много и правилно насочена, контролирана и управлявана енергия. Тя доказа, че има огромен диапазон: може да бъде както комедийна и ярка, така и дълбоко драматична, чак до трагична. Огромна красота е творческият процес по направата на спектакъл с нея и е удоволствие да сме на една сцена“, хвали я Мъйнов, както винаги щедро разпръскващ позитивна енергия към околните.
Актьорът твърди, че се е научил с годините да се осланя само на реакциите на публиката в театралната зала, а не на коментарите след това, които може да са продиктувани от различни лични и групови пристрастия. Достатъчно му е да вижда, че зрителите си тръгват след „Оскар“ щастливи и усмихнати. Заради своя Бертран Барние (това е главният герой в комедията, а Оскар е само неговият проекто-зет) Руслан си е определил аванс от 50 представления, преди да гледа отново след детството филма с Дьо Фюнес, за да не се влияе несъзнателно. В едно скорошно изказване беше посочил цифрата 20, значи предвижда дълъг живот за спектакъла. „Не предвиждам, а по някакъв начин искам да го предизвикам“, обяснява той. Начинът е играта му. В „Оскар“ Мъйнов е вулкан от мощна енергия, моторът, който задвижва целия механизъм. Истински шеф-диригент. „То така е написано, не е моя заслугата“, скромно отбелязва актьорът, но не спестява, че подготовката му всеки път включва предварително да мине сам текста, а най-важните акценти – поотделно с колегите, да загрее говорния апарат и оттам – целия организъм, за да „събуди“ психофизиката. Така че е в театъра 2 часа по-рано от началото на представлението, за да се пречисти от делничните грижи. „Това го правя и с концертите, и с естрадните изяви. То е невероятна терапия, която ме е спасявала в най-тежките моменти – сцената ти дава възможност да изключиш реалността и да отидеш в друг свят. Щастлив съм с професията си“, откровен е Руслан, който в множеството си творчески посоки е живото въплъщение на един друг герой на Луи дьо Фюнес – Човекът оркестър.
Той е от артистите, които не обичат да имат много заглавия в театралния си репертоар, за да не се разпилява и да ги е подредил в главата си. Сега са 3: освен споменатото, още „Направихте ме на луд“ на продуцентска къща „Ажур пико“ и „Градска легенда“, което този месец донесе на чаровния комик театрална награда „Златен кукерикон“ за хумор и сатира. И двете са под режисурата на Богдан Петканин (работил с Мъйнов и в постановките си „Лес“, „Скакалци, „Стая 1313“). С едното Руслан и партньорите му кръстосват надлъж и шир страната, за другото той пътува поне веднъж месечно до Бургаския театър и обратно. Има
огромен тефтер – „цяла биографична книга“
където прецизно записва ангажиментите си. Твърди, че шофирането и дългият път не го уморяват: за него те са част от процеса по реализация и изживяване на представлението, а и винаги гледа да е с приятни за общуване хора в колата. Актьорът се е убедил от опит, че публиката в различните градове си има своите специфики: „Някои реагират по-хладно по време на представлението, но после не можеш да си тръгнеш след поклоните. При други не можеш да продължиш след някоя реплика, трябва да ги изчакаш да се успокоят, но пък на поклона са по-вяли, защото вече са дали своето като емоция. Мога да ги кажа и по градове, но няма да го направя“, отбелязва комикът, който иска всички зрители да вярват, че точно те са идеалната публика.
Като повечето майстори на смеха, сигурно и Руслан Мъйнов тайно мечтае за силна драматична, дори трагична роля. „Всеки актьор би искал да е широкоспектърен, многопластов, да играе безумно смешни неща, но и да разплаква наред. Мисля, че всеки си има път, който трябва да извърви. Всеки за нещо е създаден – трябва внимателно да слуша Вселената, за да разбере коя е работата, предназначена за него, какво той трябва да даде на хората. Ако за мен е предвидено да изиграя нещо, с което да ги разтърся в най-голямата им дълбочина, то ще дойде, ще бъде дадено, ще се появи тази възможност“, разсъждава той и добавя, че подобни дълбини е имал шанса да обследва във филма на Димитър Петков „Късата клечка“ (2020). Но и там не минава без щипка хумор: героят му, лошото ченге, по сценарий трябва да заеква и Руслан прави откритие на кои звуци се затепква най-добре, защото то не може на всички, на гласните например няма как…
Личната изповед, родена от действително преживяното от човешкото сърце, обаче е по-въздействаща и от най-трогателния измислен сценарий. „Трябва да знаеш какво искаш да кажеш на хората. А аз нямам в момента драматургия или образ, който да покрива моите желания какво искам да им кажа. Защото животът много ме обърка. Имах съзнанието, че съм наясно как работи Вселената, каква е комуникацията между хората, между нас и Бог. Дойде ковидът и размести страшно много неща. Дойде после тази ужасяваща война – тя разруши още повече неща, които базисно бяха заложени у мен като истини. Те се сринаха и аз в момента не се осмелявам да кажа, че знам какво бих споделил, за да накарам хората да се замислят. Единственото, което на този етап мога със сигурност да твърдя, е, че трябва както никога досега да се върнем към
изначалните ценности – десетте Божи заповеди
Нищо друго“, споделя роденият в Украйна актьор.
В период на разклащане на екзистенциалните ориентири като че ли няма по-здрав стожер от музиката. Той започва със скечови песни още през 90-те, а когато усеща, че те вече не го предизвикват творчески, като по поръчка идва поканата от Христина Ангелакова за концерт на принципа „Павароти и приятели“ с огромен оркестър, оперни, джаз и естрадни звезди в Зала 1 на НДК. Тогава Руслан полага огромни усилия да разучи десетината класики, възложени му от маестрата. Вече е участвал в оперети като „Българи от старо време“ и „Лелята на Чарли“, но започва да работи и с Боряна Ламбрева – корепетитор на всички майсторски класове на Райна Кабаиванска у нас, взема и няколко урока при именития диригент Михаил Ангелов. От този момент се ражда страстта му да изпълнява оперни арии и канцонети – репертоар, който е вложил в повече от 50 концерта дотук.
Скоро предстои Човекът оркестър да ни сервира нов вокален деликатес: заедно със Симфониета – Видин, са подготвили поредица концерти „Музиката на Италия“. „…Но не арии и канцонети, макар че ще има и 3 класически произведения, а основно популярни композиции тип Сан Ремо. Подбрали сме много красиви песни – по принцип в италианската музика е трудно да намериш некрасиви неща, но гледахме да са разпознаваеми, обичани, изпълнявани от мнозина. Buonasera Signorina, Mambo Italiano, Chitarra Romana, Maruzzella са само няколко примера. Аз съм привърженик да пея по-стари песни, докато на диригента Левон Манукян му се иска да има и от по-новите…“, разказва тенорът. Той ще включи хитове на Джани Моранди, Масимо Раниери, Адриано Челентано, Тото Кутуньо, Пепино Галиарди, Фред Бускальоне, Ал Бано и мнозина още, но любимец му е звездата от 50-те и 60-те Клаудио Вила, който „изпява всеки звук като отделна дума“ с невероятна изразителност. Самият Руслан шлифова произношението си за изявите при оперна певица, живяла дълги години в Италия. Това за него не е прецедент: когато е трябвало да пее фолклор, усъвършенствал е техниката на народното пеене при фолклорни изпълнители.
Италианската музикална авантюра на Руслан Мъйнов започва на 2 май с концерт във Видин и ще продължи цяло лято, покорявайки Враца (10 май), Разград (6 юни), Сливен (11 юли), Русе (13 юли), Стара Загора (2 август), Пловдив (4 август), като датите и градовете в графика му непрекъснато се допълват с нови. Ще чакаме „Музиката на Италия“ и в София, така както сърцето ден след ден е готово да очаква un amore grande…
