За мъртвите или добро, или нищо. Не е лесно да се критикува "Доза щастие", защото това е филм с благородна кауза и цел, биографичен разказ за починалата съвсем наскоро (след края на снимките) журналистка и тв продуцент Весела Тотева. Историята й бе слабо позната, преди да издаде книгата "Падение и спасение", в която разказа за борбата си с хероина. От десетилетия Весела е напълно чиста, успешен професионалист, майка на вече пораснало момиче. В хватката на смъртоносния наркотик е била през 90-те, десетилетието на всички възможности и изкушения, когато е в началото на 20-те си години, незавършила гимназия, майка на малката Валя. В края на живота си Весела инициираше и информационни кампании за опасността от дрогата. Като една огромна, зрелищна кампания в тази насока може да бъде разглеждан и филмът.
Нейната история според мнозина има потенциала да стане българския "Трейнспотинг" или "Реквием за една мечта". Но не е станало. С продукцията се захващат младата режисьорка Яна Титова (позната като актриса от "Лов на дребни хищници", "Стъпки в пясъка") и съпругът й Алекс Алексиев (също успешен актьор, тук - и продуцент). Главните роли са раздадени по леко озадачаващ начин - в ролята на Весела се превъплъщава нейната дъщеря Валентина Каролева, в ролята на малката Валя - дъщерята на Титова Ая. Този избор може да изглежда интуитивен, но докато неопитната режисьорка се е справила с воденето на собственото си очарователно момиченце, дебютантката Каролева не е актриса. Дали не е издържала тежестта да стои от другата страна на собствената си биография, или просто й липсват талант и опит - присъствието й на екрана е неубедително. Когато в епизодични роли се появят истински актьори като Иван Бърнев или Филип Аврамов, все едно влизаш в друг филм.
"Доза щастие" има немалко сценарни и драматургични проблеми. Като майка на тийнейджър разчитах на дидактичната му стойност, но сега съжалявам, че не са направили един кадърен документален филм, защото тази история заслужава да бъде разказвана и показвана. Деликатността на работата "по истински случай" изисква не само добри намерения и познанства с прототипите, но и доза професионална компетентност.
На първо място филмът е лишен от смислена експозиция, която да ни зареди със съпричастие към героинята и да ни "постави в нейните обувки". Весела Тотева не беше нито слабохарактерна, нито глупава. Откриващите кадри, водещи по стълбата надолу, обаче не представят младежки бунт, тревога, депресия - вместо това я показват като безделничеща, лишена от каквито и да било интереси и житейски цели тъпачка, която се мести от легло в легло (ту на младия "сектант" Алекс Алексиев, ту на "чичко паричко" Асен Блатечки) и от диван на диван, като диваните се оказват по-рискови - тъкмо там познат на познат й предлага цигара с хероин, след която тя изпада в първата си абстиненция. Сцената в бара, където се запознава с Ирмена Чичикова, кънти от фалш и е концентрат на най-лошото в новото българско кино. Жалко за участието на Чичикова, която иначе е отлична актриса, в нея.
Колкото и да е реалистично, че човек попада в клопката на наркотиците от "келешлък" и незнание, тук дори не са си направили труда да защитят художествено този елемент. Опит за повече творчество и фантазия, главно от страна на оператора Мартин Балкански, има в изобразяването на "триповете" на героинята.
Специално споменаване заслужава Димитър Николов ("Безкрайната градина"), безсловесният дилър, любовник и демон на Весела в страната на хероина. Нито за миг взаимоотношенията му с главната героиня не придобиват смисъл, плътност и логика. Отчуждението и конфликтите в семейството на младата наркоманка влизат в повествователен оборот едва след средата на филма - не като причина, а като следствие от зависимостта й.
За "Доза щастие" неминуемо ще чуете и добри думи - може би като част от скъпата му рекламна кампания, може би искрено породени от трогателната съдба на персонажите. Но като филм не го бива.
