Никога не ми се е струвало случайно, че името на Франсоа Озон има етимологично сродство с думите за Франция и алотропната форма на кислорода. Във филмите му (почти винаги) се усеща една лекомисленост и фриволност, напомняща летен бриз на средиземноморския бряг, съчетана с типично френска деликатност и естетика. Така е и в последния "Лято 85", който започна екранния си път от фестивала "Синелибри", а сега си пробива път сред заплахите на пандемията до малцината, дръзнали да посетят киносалоните.
Продуктивността на 52-годишния Озон е сравнима само с тази на Уди Алън: от 1999 г. насам той снима горе-долу по един филм годишно. Както винаги при подобно КПД, сред тях има по-добри и по-лоши, но скорошните проекти на режисьора осезаемо бележеха завой към сериозните теми и жанрове: черно-бялата следвоенна драма "Франц" и особено миналогодишния "По божията милост", почти публицистичен поглед към сексуалното насилие над деца от католическия клир.
"Лято 85" не е такъв. Той е завръщане както към тематиката от ранните филми на режисьора, така и към нравите и естетиката на 80-те, в които е останала младостта му. За да осигури сетивно сливане с епохата, Озон снима не дигитално, а на 16-милиметрова лента, и осигурява допълнителна доза осемдесетарско настроение с помощта на хитове от "Кюър" (In Between Days) и Род Стюърт (Sailing), с които илюстрира най-важните сцени във филма.
"Лято 85" е гей романс, включващ идилични, огрени от слънце, пейзажи и юношеско съзряване а ла "Призови ме с твоето име", но е трудно да му бъде приписана конюнктурност от XXI в.: той стъпва върху роман ("Танцувай върху гроба ми" на Ейдън Чеймбърс), написан в далечната 1982-ра, който Озон - открит гей в личния си живот и изследовател на еднополовата любов от всякакъв вид в творчеството си - прочел и мечтал да види на кино още в ранните си години. 16-годишният Алекс, който живее с родителите си на нормандския бряг и се увлича по литературата, попада в буря с малка лодка. Спасява го малко по-големият, но по-оперен и мъжествен Давид, който демонстрира нескрито желание за близост и приятелство. Алекс се влюбва със стихийната, неуправляема сила на първата любов: любов повече към въображаемия образ на любимия, отколкото към физическото му проявление. Приключения с лодки, мотоциклети, дискотеки, слънчеви дни и бурни нощи траят само шест седмици, след което лятото клони към своя край, а трагичният финал на романса не е тайна - той е зададен още в откриващата сцена. Химията между младите титуляри, както и ексцентричното превъплъщение на Валерия Бруни Тедески са отлични. Но фабулата е банална, мотивациите на героите - наивни като във всеки друг "young adult" сюжет за юношеска любов (независимо дали е хомо или хетеро), а архетипната връзка между Ерос и Танатос - разгледана само повърхностно.
Начинът, по който Франсоа Озон визуализира и оркестрира този семпъл разказ, обаче е великолепно ескейпистки. В студената есен на 2020-а, когато физическата близост между хората е все по-далечен мираж, зрителят на "Лято 85" усеща почти физически носталгията по младостта и лятното безгрижие. Усещането е като за неочаквана ваканция в миналото - с шарена напитка на плажа, със или без ваканционна афера.
YouTube
