Почти сме преполовили най-слабата за Холивуд година от десетилетия (ако не броим "нулевата" 2020) и терминът "flopbuster" заплашва да измести придобилото употреба и в българския "блокбастър". Второто означава високобюджетен филм, който "разбива боксофиса" - печели много, а първото - опит за такъв, който се е провалил с гръм и трясък. Последният пример е "Фюриоза" - пета част от сагата за Лудия Макс, в която Макс Рокатански го няма никакъв, а предисторията на неговата ортачка от "Пътят на яростта" спечели премиера в Кан и радушен прием от критиката, но не и сърцата на публиката. С бюджет от 168 млн. долара филмът на Джордж Милър изглежда малко вероятно да излезе на плюс. В САЩ той все пак победи с фотофиниш в премиерния си уикенд срещу "Гарфийлд", но това е малка утеха: общите им приходи са най-слабите за празничния в Америка дълъг уикенд от 29 години (!) насам. Навсякъде другаде по света, включително в България, рижият котарак със страст към лазаня доминира в избора на зрителите. За седмица той е натрупал над 102 млн. долара и в тази - както казахме - рекордно слаба година "Гарфийлд" е на път да се намести удобно в Топ 10, някъде около "Ловци на духове: Замръзналата империя" и "Боб Марли: One Love", още два слаби и вече забравени филма.
Всичко това едва ли ще отчае зрителите в предучилищна възраст, които и утре, 1 юни, ще се тълпят да видят рижия герой, родил се в края на 70-те в комиксите на Джим Дейвис и заживял щастливо на телевизионния екран. Този "Гарфийлд", дума да няма, не е добър филм по никакви естетически критерии - той е старателно калкулиран продукт, който нехае за наследството на рисувания котарак и се концентрира върху това, което холивудските студиа правят основно напоследък: да продава IP (интелектуална собственост) основно чрез историческата й добавена стойност. Понякога е сполучливо, като в "Барби" или "Супер Марио Брос" м.г. - двата спечелиха общо към 3 милиарда долара и дори добри думи от критиката. В повечето случаи е неуспешно.
Но "Гарфийлд", за бога, е котка - дори най-слабата история няма да спре зрителите да го видят. Във филма на Марк Диндал (снимал за Disney вече забравените "Омагьосаният император" и "Чикън Литъл") той само привидно прави това, с което го познаваме от сериала - тъпче се с лазаня и пица пеперони, мести се от кълка на кълка и пуска лафчета. Всъщност сюжетът го превръща в екшънгерой, който ще се сближи с отдавна изгубения си баща и ще иронизира Том Круз със скокове върху движещ се влак и музичката от "Мисия невъзможна": "В случай че се чудите, правя каскадите си сам. Аз и Том Круз."
Най-симпатично е началото в стила на старата ръчно рисувана "Дисни"-анимация, когато малкото самотно котенце намира своя нов стопанин... в италиански ресторант, разбира се! В България пропускаме гласовете на суперзвезди като Крис Прат и Самюъл Джаксън, които озвучават героите, което допълнително отнема от скромния чар на "Гарфийлд", но филмът има един неоспорим плюс: не се прави на нещо, което не е. На оригинален, на изпипан, на новаторски - не, не, той не е всички тези неща. Продукцията е мързелива и разчита на сигурно, също като своя лениво легендарен герой. Безхитростен, непретенциозен, детски филм, който няма да въодушеви родителите, но няма и да ги подразни.
YouTubeМалко по-сложно е и с "Измислени приятели" (с оригинално заглавие IF, игра на думи и съкращение от Imaginary Friends). Филмът е неочакван кариерен завой за Джон Кразински, популярният актьор и режисьор от сериала "Офисът" и хорърите "Нито звук" и "Нито звук 2". В него той и режисира, и еднолично пише сценария, и продуцира, а също и играе. Изобщо инвестирал е много от себе си в този интригуващ на първо четене сюжет за въображаемия приятел, който води за ръка всяко дете, когато е малко, а после бива изхвърлен и забравен. Да, разбира се, прекопирано е от гениалния епизод в "Отвътре навън" на Pixar с розовия коткослоноделфин, а някои от чудовищата са като извадени от друг техен филм - "Таласъми ООД", но дори така идеята си заслужава пълнометражна разработка.
Бедата е, че резултатът е колеблив и съвсем не вдъхновяващ. В "Измислени приятели" има няколко емоционални момента, но през повечето време се усеща скован и прекалено придържащ се към студийните формули. Филмът смесва живи актьори с дигитални ефекти и великолепната работа на Спилбърговия оператор Януш Камински, а звездите, озвучаващи дори епизодични персонажи, са неизброими. Но всичко това се оказва някак недостатъчно, нито дори чарът на Райън Рейнолдс и малката Кейли Флеминг (в главната роля на сирачето Беа).
О, самите създания са умилителни - от Блу, който е лилав, до танцуващата пеперуда, еднорога, плюшения мечок... Темите за въображението, страховете, паметта, връзката с детето, което някога сме били - също стоят на място. Филмът носи на сантименталност. Просто не се е получило. Което не значи, че след прожекцията няма да има родители, които вкъщи ще надникнат зад пердето или под дивана, да видят дали някъде там не се крие техният някогашен въображаем приятел.
