С шест номинации в най-важните категории, "Земя на номади" (Nomadland) изглежда ясен фаворит за тазгодишните колебливи "Оскари". Филмът на родената в Пекин американска режисьорка Клои Жао започна победния си път със "Златен лъв" от фестивала във Венеция - единственият, който се състоя пълноценно на живо в първото коронавирусно лято, вече спечели и "Златен глобус" и БАФТА за най-добра драма и за режисура. Но да оставим феминистките и букмейкърите да се вълнуват от това дали Жао ще стане едва втората жена в близо 100-годишната история на академичните награди, която ще спечели "Оскар" за най-добър режисьор (правила го е само Катрин Бигълоу, с пропагандния "Войната е опиат" през 2009-а - само и само да не наградят касовата фантастика на бившия й съпруг Джеймс Камерън "Аватар"). По-важното е, че Жао и "Земя на номади" напълно заслужават своите награди извън всяка конюнктура. Кръстоска между художествено и документално, между поетично и профанно, между уестърна и Тръмпова Америка, между щастието и тъгата - той е истинско, вълнуващо кино.
Франсис Макдорманд е забележителна в ролята на Фърн - съвременен номад, пътуващ с караваната си из просторите на Дивия запад. Подобно на нейната отличена с "Оскар" героиня от "Три билборда извън града", Фърн също е чепата жена, изгубила всичко. Тя и съпругът й са работили в Емпайър - един от онези индустриални градове в прерията, издигнати около завод, и когато той затваря, хората остават без препитание и си тръгват, а само след шест месеца е заличен и пощенския код на мястото, какво остава за спомени от него. След като и мъжът й умира, какво може да я спре?
Макдорманд е изключителна актриса, лишена от всякакво холивудско лустро и суета. Това й позволява да диша в кожата на герои, каквито зрителите не виждат често на големия екран. Тя е единственото професионално актьорско присъствие в "Земя на номади" - тя и Дейвид Стратърн, друг бездомник на колела, с когото има нещо като платонична връзка. Всички останали персонажи са номади от плът и кръв - неуловимата общност без постоянен адрес, здравни осигуровки и жизнен стандарт, която броди по пътищата на Америка и обитава трейлър паркове, когато спре някъде да поработи. (Защото тези хора също работят, и те се нуждаят от пари за гориво, авточасти и храна, макар и изискванията им да са скромни.)
"Земя на номади" не притежава класически наратив, камерата на Жао плавно се движи по пътя заедно с Макдорманд и нейната каравана, за да я срещне с кръг от ексцентрични персонажи, ежедневни трудности и предизвикателства. Един от най-големите козове на авторката е силната емпатия, която изпитва към героите си. Почти няма режисьор/сценарист, който да не раздава присъди и да не сочи на зрителя - този е добър, този е лош, на този ще симпатизираш, а този ще го заклеймим. Героите на Жао са извън диамата, в тяхното портретуване няма и капчица жестокост или дидактика. Както са извън осигурителната система на САЩ, така и не принадлежат към моралната мрежа на "едноетажна Америка". Това е друга Америка, по-древна и по-първична. Когато една от героините сравнява Фърн и нейните събратя на колела с някогашните пионери, прекосяващи просторите на Дивия запад още преди да има построени пътища, по които да вървят, вече знаем, че това е съвременен уестърн. И завладяващо заснетите (от оператора Джошуа Джеймс Ричардс) залези, към които вървят тези каубои със своите механизирани коне, са същите.
Колко хубава метафора е, че не американец, а жена от Китай е успяла да създаде този проникновен портрет на Америка, и че основополагащият стремеж на човека към пътя е все още вътре в нас, дори когато оставаме запрени на едно място вече година.
YouTube
