Мария Бакалова спечели номинация "Оскар". Спечели първата актьорска номинация за България в 93-годишната история на наградите. За този почти век само още един наш сънародник се е докосвал до това най-престижно отличие в американското кино - Теодор Ушев през 2017-а. Той бе номиниран за най-добра късометражна анимация със "Сляпата Вайша" - филм по разказа на българския писател Георги Господинов, но продукция на Канада. Точно както "Борат: Последващият кинофилм" е продукция на Великобритания и САЩ. Има още да почакаме българското кино със собствени сили да стигне до тази висока награда - както го направиха македонският "Медена земя" миналата година, или тази - румънският "Колектив" и босненският "Кво вадис, Аида"... (Досега най-близкото ни постижение е попадането на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" в т.нар. шортлист - първоначална селекция от 10 филма, сред които се избират петте номинирани).
Не, не е същото като с Димитър Маринов - "единственият българин, държал в ръката си "Оскар". Той изигра петминутна роля в наградения с Академична награда през 2019 г. "Зелената книга", но не получи специално внимание или отразяване в Америка и по света - защото не блесна с актьорско присъствие и постижение; овациите си бяха за титулярите Виго Мортенсен, Махершала Али и създателите на филма. Неговата симпатична патриотична каскада - да излезе с трикольорче в бутониерата и да се снима с "Оскара", обаче беше достатъчна да му осигури петнайсет минути слава в родината и кариерната възможност да имитира Кичка Бодурова в "Като две капки вода".
В конкуренцията на ветеранката Глен Клоуз, номинирана 7 пъти и неспечелила "Оскар" нито веднъж, или на Оливия Колман, 24-годишната Мария от Бургас едва ли има големи шансове за наградата. Но
самото номиниране е вече награда
(дотук за ролята си тя има вече нещо като двайсет статуетки и 40 номинации от различни професионални и критически гилдии в САЩ и Англия). И сега представяте ли си, ако на 25 април прочетат нейното име и Бакалова излезе на сцената, за да каже "Благодаря на моя учител по актьорско майсторство Иван Добчев..."
Преди обаче да разчетем този безпрецедентен успех чрез реакциите към него у нас, нека оценим какво означава той извън собствения ни провинциален възглед. В киното Мария Бакалова идва от село, но в момента е първа в Рим. Интересни са в този контекст мненията "Оскарите" не са това, което бяха", опитващи се да изкарат постижението й по-незначително, отколкото ако беше регистрирано (например) през 1942-а, в "златната ера" на Холивуд. Защо точно 1942-ра ли? Защото тогава излиза филмът "Казабланка", един от класическите черно-бели шедьоври на фабриката за мечти, и най-известното българско присъствие в американското кино - до днес - е в него. В бара на Рик Блейн се мотае българската бежанка от войната Анина Брандел (в ролята е американо-еврейка, доведена дъщеря на продуцента Джак Уорнър - същият, дето "Уорнър брос" носи неговата фамилия). И Хъмфри Богарт й казва: "Искаш ли съвет? Върни се в България."
Ето това можеха да кажат и на Мария Бакалова, момичето от дива и странна страна, която не е точно Казахстан, ала в представата на средния зрител на Amazon Prime не е и нещо крайно различно. Но е 2021-а и може би пандемията, която силно ограничи кинопроизводството и кинопоказа (и даде възможност да се изявят продуцентите на стрийминг съдържание и филми за малкия екран, какъвто е и "Борат 2") или пък Тръмп (който за един мандат се превърна в неизчерпаем източник на вдъхновение за либералния Холивуд), са допринесли косвено за този успех. Но постижението на Мария не се дължи на късмета. Дължи се на нейната смелост, дързост, целеустременост, актьорска органичност и всички други неща, с които е впечатлила Саша Барон Коен на кастинга с 600 актриси от цял свят.
Източноевропейското кино може да изглежда добре представено
в номинациите от последните години, но Америка е консервативна и рядко приема филми със субтитри извън категорията "чуждестранен филм" (до миналата година се казваше "чуждоезичен"), а още по-рядко обръща поглед към тази част на света. Нека да видим кога за последен път актриса от нашия регион е била номинирана за актьорски "Оскар". Това е станало в далечната 1966 г., когато полякинята Ида Каминска се състезава с Елизабет Тейлър, Ванеса Редгрейв, Лин Редгрейв и Анук Еме със своето участие в чехословашкия филм "Магазинът на главната улица". Тя играе главна роля, а за поддържаща трябва да се върнем още две години назад, когато рускинята (но с френски паспорт) Лила Кедрова печели "Оскара" за ролята на мадам Хортенз в "Алексис Зорбас". Оттогава на Академичните награди е имало шведки, италианки, испанки, мексиканки, французойки и т.н., но актриса от Източна Европа не е стъпвала. Мария Бакалова ще бъде първата.
Хайде да погледнем и нейната крехка възраст. В България тя има две главни роли - в "Трансгресия" и "Като за последно", няколко епизодични - в "Бащата", "XIIА", в късометражни филми и т.н. Мария Бакалова е на 24. Знаете ли колко актриси под тази възраст са печелили статуетката за почти 100 години "Оскари"? Едва седем - и то ако броим заедно категориите за главна и поддържаща роля. Тоест тя не разполага
не само с предимството на произхода, но и с предимството на опита
Дали е ясно вече за какво постижение говорим?
А, да. "Борат 2" бил политическо изявление. Политически ангажираното кино никога не е било чуждо на Холивуд, пък и да не е само там? То е познато и добре развито още от времената на Ленин ("от всички изкуства за нас най-важно е киното") и Лени (Рифенщал). "Оскарът" бил пробит (цитатът е от интервю на Копринка Червенкова, бивш дългогодишен главен редактор на в. "Култура", дисидент от Клуба за гласност и преустройство и участник в демократичната закуска с Митеран). Да, разбира се, награда от Кан или Венеция е прекрасно и високо отличие. Отнасящите се пренебрежително към всеки успех може би са пропуснали, че - макар и плахо, макар и далеч от постиженията на румънските или сръбските съседи - българското кино започна да отбелязва някои точки на големите европейски фестивали. Тези успехи, а и тези филми, обаче имат ценност главно сред просветената публика. За масовата аудитория киното е равно на Холивуд. Може би някой ден няма да е така - комбинацията от коронавируса, заявяването на Китай като най-голям филмов пазар в света и креативните капани, залагани от конюнктурата за расово и етническо многообразие, са способни да саботират едновековното му културно господство. Но засега е така. Вълнението, в положителен и отрицателен смисъл, с което се приема тази номинация, е показателно.
Големи баталии се развихриха в социалните медии, а и в традиционните такива, на тема изкуство ли е "Борат" и заслужава ли Мария Бакалова похвали, че е играла в него, и не само, че е играла, ами и че е спечелила невиждани овации. Тон за песен дадоха две интервюта на нейния курсов ръководител в НАТФИЗ проф. Иван Добчев - в сайта "Площад Славейков" и във в. "Марица". Той се изказа неособено ласкаво за нея, донякъде сексистки; а пък и крайно пренебрежително към популярните жанрове в изкуството. Проф. Добчев е оставил ярка следа в българския театър, нищо че няма да "слезе толкова ниско, че да има стадиони с публика" (то и публиката няма да иде на тоя стадион). Когато той открива "Сфумато" с "Апокриф" през 1997-а, в старата порутена сграда на "Цар Освободител", Мария Бакалова е била бебе. Тя, която стига до големия успех три пъти по-бързо, не каза лоша дума за учителите си - напротив. От висотата на опита си, на белите си коси, дето се вика - той го направи, и то не в най-благовъзпитан дискурс. Това отприщи бурни реакции на въпросната масова публика, която хич не обича авторитети - а като даже не са изгледали докрай филм, който осъждат ("я не читал, но оссуждаю"), няма и защо да слуша мнението им.
Дебатът се премести на плоскост "високо/ниско",
намесиха се и други професори, философи, социолози. Да, "Борат" е популярна сатира, не е висока култура. Но къде остана високото в реплики като "тя по-добре да иде да се съблече за някое списание, отколкото да участва в тази помия"? Почитателите на хумора на Саша Коен и актьорското превъплъщение на Мария също не бяха пощадени. За тях се каза, че изпадат в патриотично опиянение, че копнеят да се валидират чрез впечатляване на чужденците и въобще, "българи-юнаци" и "България на три океана". Да не говорим, че вкусът им лекомислено бе приравняван с чалга. Изстрелите от отсрещния лагер също не закъсняха - с една дума, много шум за един "Борат", който повечето даже няма и да гледат. Спретнахме си двупосочна cancel culture от български порядък. Може би просто не умеем да се радваме на успеха. А че Бакалова постигна недвусмислен успех и сега живее американската си мечта - това е ясно като бял ден.
Като човек, гледал и други нейни роли, мога да кажа, че Добчев донякъде е прав. Тя постигна номинацията "Оскар" не толкова с онова, на което са я научили в НАТФИЗ. А по-скоро с това, което е имала в себе си отпреди - и което академичното обучение не е могло да изтрие. Бакалова има излъчването на невинно дете, което някак успява да се забърка с по-стари мъже (не е само Руди Джулиани, същия наратив срещаме и в българските "Трансгресия" и "Като за последно"), има някаква актьорска органика отвъд заученото майсторство по Станиславски, има и един неунищожим оптимизъм, който много би й помогнал в свирепо конкурентен свят като холивудската киноиндустрия. Само от нея зависи дали ще яхне вълната, или ще падне зад борда; дали ще успее да се еманципира като образ и да направи запомнящи се роли и без участието на стари бели мъже. Ние оттук можем да й стискаме палци само.
