„Необходимостта да се яде не оправдава проституцията в изкуството“ – Луис Бунюел.
Интересно защо никой никога не попита какво е днес да бъдеш част от съвременната история на изобразителните ни изкуства. Тази съдба е твърде незначителна пред възможностите за друга професионална реализация, политически възход или пред масовото усилие за емиграция. Да бъдеш български творец днес е щастие, обречено на мизерия, носещо самочувствие на сирак. Не съществува дори и бледа симетрия по отношение на европейското ни съпричастие.
Историята на българския художник след 1989 г. е ограничена от нищета и пожелана незабележимост. Отсъстват имена, значителни творби, скандали, низвергнати или обругани. Няма величия, няма разпознаваеми, няма дори покойници, изпратени достойно във вечността на техния талант. Съществуват временни присъствия, дарени с величие от
политически управлявани медии и властова конюнктура
И нито едно явление в световния или европейския аспект с признание за значимост. Впрочем единствените имена с принос живеят и работят далеч от своето родно място, нежелани и неспоменавани в държавата, заченала техния възход.
Има достатъчно причини за споменатото злощастие. Основна е липсата на държавна подкрепа и креативно меценатство. Отсъстват правила за подкрепа и развитие, не съществуват програми за съществуване и подпомагане на изкуствата, нито се насърчава донорство в името на съвременната необходимост от естетика и култура. Тук няма изненада, в премиерската клетва за споделената простота не трябва да очаквате жест, обречен в името на националната култура. Нужно е да признаем къде и защо попаднахме. Пълно унищожение и презрително отношение към училищата и гимназиите за изобразителни изкуства, намалените часове в учебните програми са доведени до „трудово обучение“ или забавление. Създадена бе среда на презрение и дори омраза към естетика, творчество, интелектуално развитие.
В годините на т.нар. развит социализъм бяха създадени „окръжните галерии“. Техните колекции са обречени на забвение и стационарен битовизъм, облечен в мухъл и сиротство. Повече от трийсет години държавата не е откупила произведение на български художник. Едно цяло поколение беше прескочено и забравено. В същата ситуация са и националните колекции, останали в мрака на „социалистическото изкуство“. Съвременната скулптура отсъства в градската и парковата среда, предпочитат се паметници с временно значение, ужасяваща символика и примитивно изпълнение. Съзнателно няма комисия за монументални изкуства, която трябва да оцени и приеме значението на паметника и неговото пластично решение. Ако сте заможен, ако сте действащ политик или дори известна регионална мутра, може
да поръчате паметник на вашата любима баба,
прославила се с производството на мекици и тутманици. Видът на паметника няма значение.
Милиони от европейски програми бяха похарчени в строителството на нови музеи, наследеният неолит от отминалата епоха на последната диктатура беше преподреден и осветен в името на бясна корупция и претенциите на някое временно величие. Девизът в подредбата беше „Идеите наши - парите ваши“, „Аз и моите домашни любимци“. Миналото се превърна в настояще. Мълчанието на създаващите допусна рекет на посредствените измамници и корумпирани политици. Продажните продадоха себе си в желанието за примитивно оцеляване, нещастните отлетяха през границата или останаха в своята неоценена самота.
Интересно е, че съществува Министерство на културата, което по действащия закон за развитие и закрила на националната култура би трябвало да бъде в подкрепа на изобразителните изкуства, дизайна и културното наследство. Това е разбираем фарс, който би бил подпомогнат единствено от гения на илюзионистите в цирковото изкуство. Законът е обременен с пожелателна глупост и с особено наличие на добри намерения. Единствената грижа на споменатото министерство е трансферът на средства от националния бюджет с оглед съществуващите и наследените по принуда закономерни явления – театър, музикално-сценични изкуства, читалища, гимназии и музеи. Персоналната значимост на художника е оставена в ръцете на давещия се и олисялото му теме.
Показателен за международното признание на българския артист е националният режим за износ на неговите произведения. Подобни рестрикции не съществуват в Европа, Азия, Мадагаскар и Екваториална Гвинея. Авторът трябва да докаже своята несъстоятелност, както и че не представлява национална ценност пред специализирана комисия и срещу определено заплащане. Само така може. Унижението е оправдано като следствие от изключителната стойност на автори от сътворен забранителен списък, представляващи покойни паметници на националната култура. В стройна опашка пред Националната галерия ще видите разпознаваеми творци, износители на троянска керамика и майстори на пирографирани икони. Впрочем значим от близкото минало художник сам предложи свое живописно произведение на значима търговска къща, сам определи цената и като единствен участник в търга откупи произведението си с небивал успех. Далеч по-цинично е представянето на автор със съмнително творчество в британска галерия, заплатено от данъкоплатците поради величавото му присъствие в управляващата партия.
Съществуват национални отличия (схематични за художници и скулптори).
Държавата дарява медал, сходен с емблемата на любимия ви футболен отбор.
При изключителни заслуги към едно перверзно минало можете да бъдете определен за академик в БАН. Това превръща носителя на титлата в щастлив пенсионер въпреки отсъствието му в прилежащите науки. Полученото звание допринася за разпознаваемост единствено в бившите съветски републики и особено в Казахстан и Туркменистан (виж филма "Борат"). В Европа този академичен растеж е непознат, преводът на титлата е невъзможен.
Обречени в съзнателно затъмнение са имената на български автори в чужбина. Победители в световни конкурси, скулптурни симпозиуми и част от световни колекции. Техният успех би бил твърде унизителен за родните медийни първенци.
Интересна е общинската подкрепа на изобразителните изкуства. Всъщност тази тема е лишена от всякакъв коментар, темата е излишна дори пред огромното европейско финансиране и съществуващ в нормалните държави оригинал. Подпомагането на млади таланти е цинична и недопустима преференция, нарушаваща статуквото на наследеното минало в конфликт със случайни медийни величия. Въпреки огромната финансова подкрепа от ЕС няма да откриете програми за подкрепа, изява и реализация. В споменатия европейски аспект и традиции не съществуват влиятелни стипендии, корпоративно меценатство и дори подкрепа от съществуващите вероизповедания.
Поради удобството на политическото статукво от значение е мнението на наследения от диктатурата творчески съюз Съюз на българските художници. Същият, оформящ мизерните финансови интереси на ръководството, представлява маса от трийсетина членове, заплащащи своите надежди, стабилни пенсионери с мисъл за бъдещето и по някой ей тъй на, без да знае защо. Екстрактът от полезна дейност на организацията е определен в значимостта
на политическия слугинаж и феодален респект
В името на световното художествено наследство СБХ предлага управляващия премиер и бивш пъдар за почетен художник в услуга на също предложения Главен Мултак, подкрепя с декларация провален в нещастието на своята биография кандидат за председател на ООН и участва с унизително хвалебствие, представено като декларация на членската маса за подкрепа в БАН, целяща академичния възход на личност с измислена биография. Съюзът е в състояние да осигури почивка на своите членове в наследените си имоти, превърнати в сантиментална мизерия с аромат на външна тоалетна. Изложбите в пустите зали на СБХ радват посетителите със спомен за автогарата в Карнобат.
Самотата и мизерията на българския творец бяха превърнати в пожелана и твърде удобна традиция за управляващия и зает със своето възмогване простоват, крадлив и неграмотен български политик.
