Наближат ли избори, ме умиляват хората, които ми доверяват: "Аз ще гласувам за този или този. А аз за онзи или онези. Само добрини съм видял от него, нея или тях". Преди поразпитвах дискретно и от любезност - какви пък чак такива точно добрини? И научавах - ами този или онзи назначи щерката на работа. Тази или онази се обади и ми осигури една хубава поръчка, оправих си бизнеса. Тези или онези ме пратиха на работа в чужбина. Онзи или тези ми дадоха награда - оцениха ме хората, а другите - простаци, лицемери - с нищо не ме зачетоха.
Беше ми отпървом забавно, а после ми мина интересът, сега не питам повече. Защото знам какво ще чуя. 

То е хем трогателно, хем нормално, 

изчерпва се с ретро поговорката "Интереса клати феса". И понеже самите имена тук не са толкоз важни, поне за мен - направо скачам в океана на етическите категории - добро и зло. 
Да направиш добрина, като назначиш нечия щерка на работа, е добрина несъмнена на пръв поглед - за щерката и таткото. Не за родината и мирозданието, разбира се. Тя е обаче от този тип добрини, които са релативистки тълкуваеми в целия спектър на морала. Щото за момчето на ватмана например, което е добре образовано и е кандидатствало за същото място, но не се е получило поради "добрината" на началника, услужил на съученика с щерката, това си е чисто зло. Като туриш доброто за щерката от едната страна и злото за ватманското момче от другата страна, не знам какво става с везните. Може би се уравновесяват. А може би се клатят нагоре-надолу като кадилница в ръце на поп. За успешната щерка с новата служба също не се знае дали е добро - може би инак би се хванала с бизнес начинание и би успяла повече и по-честно. Пък в отдела може да е станала обект на сплетни и интриги или пък да е завъртяла любов с женения шеф на отдела и се е получила гюрултия от типа "лисица в курника"...
Склонността да се работи с черното и бялото е особено силна в сферата на политическото, а преди избори тази склонност добива гигантски измерения. Особено в централите и присъдружните им медии. С други думи, ангелите и дяволите като че нарастват по брой в такива периоди. Знанието как ангелът става дявол и обратното го има в някои книжки. Спомних си един позабравен, но почтен автор по темата. Един, който не се уплаши след самия Смирненски също да погостува на Дявола - поета Добри Жотев. Нека кажа, че имах възможността да се запозная с него, защото наша съученичка - негова роднина, го доведе два или три пъти в класа, в който учех във Френската гимназия в София. Добри Жотев беше политзатворник и партизанин, за нашите години изглеждаше много стар - ние сме били на по 16-17, а той е бил на шейсетина, но това ни се виждаше тогава преклонна възраст. Та Жотев не ни държа идеологически и пропагандни речи, а разказваше човешки неща, които запомних. Като например случая как командирът на отряда му, шетащ по македонския край, заподозрял Добри в мекушавост. И веднъж трябвало да се изпълни присъда над пленник, обвинен в предателство и други тежки грехове. Командирът решил с един куршум да убие два заека и наредил на Добри - ти ще изпълниш присъдата. Младокът обаче не искал да гръмне вързания човек. Не можел и толкоз. Командирът го заплашил: "Или ще го застреляш, или аз тебе ще застрелям". Добри пак опитал да натисне спусъка, ама тц - не му стигнал хъсът. Или безчувствието. И подал обречено пищова на командира 

- стреляй ме, щом трябва, аз не мога

Това помня от разказите на поета, а после прочетох "На гости у Дявола", излязла в началото на 60-те, когато Жотев по собствените му признания бил изпаднал в депресия. Дяволът на Жотев, както и Дяволът на Гьоте, Булгаков, Смирненски, са провокатори. Те са симпатични и жизнени, а покварата наоколо обръща пропагандните клишета с хастара нагоре така, че клишетата изглеждат нереални, а Дяволът - истински.
По-сетне имах възможност пак да срещна Жотев в двора на болницата, където бяхме отишли да посетим болния ни писател Иван Давидков. Аз също вече грешах с писмената, та се отнасяха с мене като с млад колега. На Давидков периодично се налагаше да му сменят кръвта. Разликата във възрастта и с двамата ме караше да бъда уважителен и повече да слушам, отколкото да приказвам. Направи ми впечатление, че между двамата като че имаше някаква завера. Разбираха се от половин дума. Всъщност и на двамата не им оставаше много живот, сякаш му бяха прозрели двойствеността и се бяха поуморили да я коментират. 
Но когато и днес ми се случи да ми говорят в черно и бяло, да ме агитират и да ме облъчват чужди и родни политически ентусиасти, ми се ще да припомня Дявола на Жотев, който и в онези пропагандни времена пошушна в ушето на поета такива неща: 

Но ето я пак!... Тя е стар подведомствен.
В очите те гледа, мълчи.
И всичко ще стори по твоя угода
с доверчиво кротки очи.
Поискаш ли, сам ще замества седмина.
Запява, речеш ли му: "Пей!"
И ти, възхитен, се топиш: "Дисциплина!"
Каква дисциплина - лакей!
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното сам проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи човека лакей!"

....
Но ти, вечно мислещ и все без да мислиш, 

наричаш под слънце и дъжд:
еснафа - стабилен, педанта - изискан,
бездушния - принципен мъж.
Наричаш спокойно мъстта - справедливост,
палача - велик генерал,
хитреца - мъдрец, сухостта - деловитост,
най-долния донос - сигнал..."

Из "Маскарад на лъжата" от "На гости у Дявола":