Макар че лятото не ни настройва към сериозен анализ, онези, които се интересуват от филмовия процес в световен мащаб, все по-често се замислят над художествения спад и пораждащите го причини. В съвременните анализи и разговори непрестанно се акцентира върху творби от миналото, дори когато не са обявени за класически. Става дума за реални, значими в идейно-духовния смисъл на думата завоевания, а не за чисто технически. Припомнете си например

наситената с психологизъм романтична драма "Казабланка" (1942 г.), 

с незабравимите превъплъщения на Хъмфри Богарт - Рик, и Ингрид Бергман - Илза, удостоена с три "Оскара": за най-добър филм, режисура и сценарий. Едва ли някой, след изтеклите повече от седем десетилетия, би оспорил тези награди, още повече че в тях не могат да бъдат съзирани политически или етнически съображения, каквито често виждаме днес в оценките на Американската академия. А творбата на Майкъл Къртис е черно-бяла, без главозамайващи ефекти и технически пируети!... Ще кажете: та киното е единственото изкуство, най-пряко свързано с техниката. Няма да споря. Въпросът е: доколко днешните изобретения стимулират майсторите на Голямото кино и защо вече престанахме да говорим за шедьоври като тези на Фелини, Антониони, Бергман, Тарковски...
Когато разсъждаваме над проблема за техническия прогрес, ще напомня двата ключови момента от историята на киното: появата на звука на екрана и прехода от целулоидната лента към цифровото изображение. По време на своето развитие филмовият процес, от "птичи поглед", преминава няколко основни етапа. До края на 60-те години на миналия век жанровете, които преобладават в холивудската продукция, са уестърните и социалните драми за живота на американското общество. Произвеждат се и филми на ужасите, но техният обхват тогава е доста ограничен.
На финала на шестдесетилетието масовият зрител започва да предпочита телевизионните предавания пред филмовите завоевания. Още повече че те са удобни за гледане и по-лесно "смилаеми". Този факт безспорно предизвиква криза в кинопроизводството, но същевременно и довежда до интелектуализация на творчеството, превръщаща седмото изкуство в сериозна конкуренция  на  останалите музи. 
В резултат на споменатите процеси холивудската "фабрика за сънища" 

е обхваната от значима криза

Така центърът на световното кино постепенно се премества в Европа. Но изобретателните американски студийни мейджъри намират изход и от това положение - чрез акцентиране върху детско-юношеските филми и специалните ефекти, светкавично "поразяващи" зрителя (епохата на "Звездните войни"), особено в по-ранната му възраст! Те "оставят" умишлено повествователното кино в периферията. Тогава започва разделението на холивудското "главно течение" (mainstream) от световния артхаус. А когато в началото на 90-те години на "авансцена" се появяват телевизионните сериали, зрелищното кино окончателно влиза в раздела "атракциони". В наши дни тази традиция сякаш продължава, като се добави фактът, че сериалите се стремят към по-големи повествователни структури. В това може да се убедите, като хвърлите поглед през юли т.г. върху непрестанно рекламираната култова сага "Здрач", базирана върху четирите романа на Стефани Майър, превзела територията на неделните вечерни предавания на националната телевизия, Канал 1. Големият победител в холивудските награди "Изборът на публиката", с четири отличия, доказва, че манията по фентъзи романтиката, по истории за вампири и вълкодави с тяхната необичайна любов (между смъртно момиче и вампир) не секва... До тази сага Шекспир с класическата трагедия "Ромео и Жулиета" звучи доста по-обичайно. Затова пък - вечно! Разберете ме правилно: далеч съм от противопоставянето; опитвам се да направя съпоставка в предпочитанията на зрителите с оглед на тяхното възпитание и интереси, които се формират и от произведенията на изкуството. В следващо телевизионно предаване за детски карнавал видяхме подрастващи, гримирани с вампирски очи! Ще кажете: какво пък, нали живеем в демокрация. Тогава не се чудете на престъпността в училищата; на разбитите и нелепо издраскани входове на повечето столични кооперации (никъде в Европа не съм видяла подобен разрушителен акт); на пиянските крясъци и стълкновения на юноши по превозните средства и т.н.
От ден на ден се убеждавам, че колкото комуникацията 

става по-достъпна на първо ниво, 

толкова повече се затруднява близостта между хората. Размива се границата между същественото и несъщественото, което нивелира стойностите. Тревожи ме липсата на приемственост между миналото, настоящето и бъдещето. Тя задълбочава противоречията и води до абсурди, които хората започват да считат за нормални. Постепенно те губят опора, още повече че положителните примери, на които биха могли да се позоват, потънаха в морето от агресия. Криворазбраната у нас демокрация бламира авторитетите и ценностите. Тези фактори безспорно са пречка за нормалното възпитание, както и за изграждането на вкус и критерий у младите. А как се създава изкуство без вкус и критерий!...
От друга страна, значително нарастват възможностите пред младите сами да участват във филмовия процес. Днес редица творци си купуват камери и с малко пари разказват интересни истории за света. Важното е да "кажат" на екрана онова, което другите не могат да сторят. Да намерят подходящ начин, за да произнесат "своя дума"! Но за подобен резултат е необходима предварителна наличност от качества: начетеност, ерудиция, талант, упорство... Без тях ще си останат в нишата на занаятчийството. Новото дигитално кино, което все по-уверено настъпва, постепенно ще си намери собствени средства за производство и разпространение. Същевременно в интернет се изявяват и развиват експериментални миниформи; възникват вече филми и на You Tube. 
Редом с посочените основни форми продължават да съществуват паралелно, значително по-рядко, елитарни (често ги наричат фестивални), по-сложни за масовия зрител произведения, които са предизвикателство към професията и изпитание за традиционните навици и вкус. От своя страна, те подхранват с идеи и проникване в нови тематични територии (подобно на "За тялото и душата" на Илдико Енеди, удостоена с Голямата награда "Златна мечка" на Берлинския фестивал в началото на 2017 г.) както различните национални кинематографии, така и холивудската продукция. Най-лесно е да отречеш или изоставиш онова, което не разбереш отведнъж. Полезното за всеки е да се опита да дорасне до нивото на качествената творба. А това изисква любознателност, усилие и търпение, както и доверие в доказани авторитети.
Както е известно, модата и в киното се мени. В началото на 70-те години фестивалните експерти насочиха вниманието на света към филмите на мегаполиса Хонконг. Когато в Китай завърши "културната революция", популярност доби продукцията на КНР. По-късно интересът 

бе насочен към Южна Корея

Сега все повече той се ориентира към Филипините... Най-често модата се свързва с екзотични кинематографии. Напоследък акцентът е положен върху якутското кино: успешната ретроспектива в Корея бе последвана от престижни награди в Берлин. На тазгодишния Московски международен фестивал първата награда бе отредена също на филм от Якутия - "Цар-птица" на режисьора Едуард Новиков, заслужаващ специално внимание. Всъщност популярността на тази кинематография започна от собствената й родина, когато екранното изкуство се обърна към нейните проблеми... А в Европа вече десетилетие румънското кино завоюва мощен престиж с безапелационното художествено отразяване на  политическите промени и разрухата на социалистическата система. 
Както разбирате, по една или друга причина модата се мени, но реалните стойности остават. Те "осветяват" бъдещето и развитието на всяко изкуство.